Дневникът на Бриджет Джоунс

2 ч. следобед. Не мога да повярвам на случилото се. До 1 ч. Даниел още не беше се събудил и започнах да се тревожа, защото купонът започваше в два и половина. Най-сетне го събудих с чаша кафе и казах: „Разсънвай се, защото трябва да сме там в два и половина“.

— Къде? — попита той.

— На Уличниците и Викариите.

— Божичко, съкровище. Слушай, току-що се сетих. Чака ме страшно много работа тази събота и неделя. Ще се прибера у дома и ще се заловя с нея.

Не повярвах на ушите си. Той обеща да дойде. Всички знаят, че когато излизаш с някого, от него се очаква да те подкрепя на гадни семейни събирания, а той смята, че е достатъчно да спомене думата „работа“, за да се измъкне от всичко. Сега всички приятели на семейство Алкънбери ще прекарат времето си в питания към мен дали съм си намерила гадже и никой няма да ми повярва.

10 ч. вечерта. Направо не мога да повярвам какво изживях. Шофирах два часа, паркирах пред дома на Алкънбери с надеждата, че изглеждам добре в тоалета на момиче-зайче, минах към онази част на градината, където се чуваха весело повишени гласове. Когато започнах да прекосявам моравата, всички млъкнаха и за свой ужас осъзнах, че вместо като уличници и викарии жените са облечени в обикновени поли до глезените и блузи, а мъжете — в леки панталони и пуловери с остро деколте. Стоях смразена като... като зайче. После, докато всички се звереха в мен, през моравата се понесе Уна Алкънбери, развяла цикламена плисирана пола, протегнала към мен пластмасова чаша, пълна с ябълкови парченца и листа.

— Бриджет! Супер, че дойде. Вземи си „Пимс“ — рече тя.

— Мислех, че се очаква всички да сме облечени като уличници и викарии — изсъсках аз.

— О, Божичко, Джеф не ти ли се обади? — възкликна тя. Не вярвах на ушите си. Мисълта ми е, дали не смяташе, че се обличам като зайче всеки ден, или нещо такова? — Джеф! — продължи тя. — Не се ли обади на Бриджет? Всички чакаме с нетърпение да се запознаем с новия ти приятел. — Огледа се. — Къде е?

— Има работа — смотолевих аз.

— Как-е-малката-ми-Бриджет? — избърбори чичо Джефри, като запреплита крака към мен, направил главата.

— Джефри — скастри го хладно Уна.

— Тъй вярно. Всички са налице, заповедите са изпълнени, лейтенант — каза той, отдаде чест и се срути на рамото й, задавен в кикот. — Беше онази шибана телефонна джаджа.

— Джефри — изсъска Уна. — Върви-да-наглеждаш-скарата. Извинявай, миличка, разбираш ли, в края на краищата решихме, че след толкова скандали с викариите в нашия край, няма смисъл да организираме карнавал „Уличници и викарии“, защото... — избухна в смях — ...защото всички решиха, че викариите и без това са си уличници. Божичко — продължи тя и си избърса очите. — Все пак, как е новото ти момче? Какви са тия номера да работи в събота? Доста тромаво оправдание, ако питаш мен. Как ще те оженим при това положение?

— При това положение ще свърша като момиче на повикване — измънках аз, докато се опитвах да разкопчея безопасната, която крепеше заешката опашчица на задника ми.

Усетих нечий поглед, огледах се и видях Марк Дарси, който съсредоточено изучаваше заешкото опашле. До него стоеше високата, слаба, главозамайваща видна адвокатка по семейни дела, облечена в скромна люлякова рокля и сако като на Джаки Онасис, с вдигнати на главата черни очила.