За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
Доминик я усещаше омекнала до себе си и това го възпламени невероятно силно, докато изследваше страстно влажните дълбини на устата й. Пръстите й се ровеха в косата му, докато дъхът й пареше устните му.
Стресна ги почукване на вратата. Доминик не му обърна внимание, но то се повтори, този път по-силно и по-настоятелно, явно за да подскаже, че някой чака да му се отвори.
Абигейл се откъсна от ръцете му и се приближи към вратата. Хвърли още един поглед към него и едва тогава отвори. Той отново улови пламъка, проблясващ в очите й, който му се стори като нежна милувка — същата, каквато бе усетил под пръстите й.
Когато тя отвори вратата, пропускайки вътре една прислужница с пет-шест бастуна в ръце, Доминик вече знаеше, че не се е излъгал — Абигейл копнееше за него така, както той за нея. И реши, че няма да чака повече, за да я накара да се убеди, че в края на краищата е взела правилното решение.
— Защо спираме тук? — запита Абигейл, надниквайки през прозорчето на каретата.
Позна селцето с шепата къщи, скупчени около черквата. Селцето, близо до което бе загинала „Република“. Повечето къщи в него бяха станали обект на набезите й, докато търсеше храна за себе си и Доминик, за да не умрат от глад. Ако някой я беше видял и сега я познаят… Потрепери. Защо Доминик я беше помолил да дойде с него тук, с тази карета, взета на заем от семейство Съдли?
— Нека да продължим — замоли го тя.
— Не. Трябва да свърша една работа тук.
Доминик излезе от каретата, без да чака лакеят да му отвори вратичката. И бързо се отдалечи по улицата. Изглеждаше чиста проба джентълмен с добре ушитото си черно палто, бродираната жилетка и резбования бастун.
Абигейл го последва до вратата от ковано желязо, която водеше към черковния двор. За миг тя се поколеба. Защо му е да влиза в черквата? Обгърна раменете си с ръце, въпреки че денят беше топъл и ветрецът, идващ от морето, я галеше като детска милувка, и хвърли предпазлив поглед към селото. Две жени стояха през една къща в края на улицата, почти до морския бряг. Бяха навели глави една към друга и тя чуваше възбудените им гласове, макар да не можеше да различи думите. Предположи, че просто им е любопитно да разберат защо тази изискана карета е дошла в скромното им село.
Когато чу Доминик да измърморва нещо съвсем неподходящо за изричане в черковен двор, Абигейл върна погледа си към него. Хванала се за желязната врата, тя го загледа как спира и завърта десния си крак, сякаш за да отпусне сгърчен мускул. После той закуцука към черквата, отмервайки всяка крачка с ритмичното почукване на бастуна. Когато сви към гробищата отстрани на черквата, тя стисна още по-силно желязото, докато почувства как грапавата пръчка се впива в дланта й.
Гробищата? Там ли имаше работа той?
Доминик отвори вратичката и погледна към нея. Нямаше значение, че не са близо един до друг. Разгорещеният му поглед я прикова на място. Това беше изражението на неповторимия капитан Сен Клер, когато командваше „Република“ в открито море. Нямаше да се остави нищо да го победи. Нито враговете, нито бурята, нито взривяването на кораба.
Доминик бавно вдигна ръка. Тя не каза нищо, пристъпвайки напред, за да вплете пръсти в неговите. Може да се беше заклел, че няма да допусне да го победят, но тя чувстваше неспокойствието му. Да не би и той като нея да се тревожеше от това, че пак са се озовали на мястото, откъдето така усилено се мъчеха да избягат?
— Благодаря — каза тихо Доминик.
— Благодариш ми? За какво?
— Че стоиш сега до мене, скъпа. — Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, загледан в надгробните камъни, обветрени от неспиращия бриз. — Трябва човек да е по-храбър от мене, за да се изправи срещу това, което го чака сред тези каменни стени.
— Страхуваш се от гробовете ли?
— Страх ме е, че никога няма да си простя, че не предвидих катастрофата, която погуби хората ми. — Той въздъхна, отправяйки се към мястото, където чимовете бяха изровени и отместени. Отпусна се на едно коляно и потупа прясно разкопаната пръст. — Сега лежат в английска земя, без надгробен камък, без да ги оплаче друг, освен мене.