Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Тежките му устни задушиха нейния вик. Как ли успяваше този мъж да достигне устните й и едновременно с това да прониква в утробата й? Може би всичко се дължеше на изключително дългите му крака, които го правеха да изглежда толкова висок. А може би и на начина, по който гърбът му се огъваше над нея като някакъв свод? Във всеки случай все още не бе размазана… изключение правеха единствено устните й. В тази област имаше още какво да се желае. Във всичко друго обаче той беше направо… Боже милостиви, сега пък какво става? Странно, съпругът й застена продължително и високо. Но учудването й трая само миг — защото разбра, че за него любовният акт е приключил.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Рейна се раздвижи предпазливо и провери състоянието си. Не бе истински наранена. Устните я наболяваха, а между бедрата си чувстваше лека болка. Във всеки случай нямаше нищо счупено, въпреки че след като достигна върха си, Ранулф се строполи с цялата си тежест върху й.
Но я бяха заблудили. Уенда например твърдеше, че „това“ е нещо великолепно. Сигурно и Едуина споделяше същото мнение, след като му се отдаваше тъй често и охотно. Рейна не бе склонна да нарече преживяното великолепно, но от друга страна то не бе толкова страшно, колкото си мислеше, преди да се люби с великана. Вече бе загубила девствеността си и реши, че вече не бива да се плаши от плътската любов, макар че всъщност и не държеше особено на нея.
Съпругът й все още спеше и тя побърза да се облече. Стори й се безсмислено да го наблюдава такъв беззащитен, тъй като се разсейваше. Трябваше да съсредоточи мислите си върху куп важни въпроси, например как да обясни случилото се на лорд Саймън, който сигурно вече я очакваше в Клайдън.
Събуди я всъщност шум, долитащ отвън. Тя излезе пред палатката и забеляза, че около стотина мъже се приготвяха за тръгване. Скри се зад няколко храста и удовлетвори природните си потребности. Върна се обратно и Лензо й поднесе за закуска чаша бира и парче пресен хляб. Тя благодари на юношата, без да му се усмихне и той побърза да се оттегли. Момчето сигурно боравеше сръчно с оръжието, след като го обучаваше самият Ранулф, но що се отнася до вежливостта и възпитанието, присъщи на истинския рицар, имаше да се желае още твърде много. Струваше си оръженосците да останат с впечатлението, че все още им се сърди заради тяхното участие в отвличането. И двамата бяха длъжни да разберат веднъж завинаги, че войнските качества не са единственото, което трябва да притежава един рицар. Те все още нямаха добри обноски, липсваше им зрелостта, необходима в обществото, не бяха и достатъчно вежливи спрямо дамите. Длъжни бяха да овладеят тези качества, но най-вече нормите за общуване с благородните дами. Рейна възприемаше остро отсъствието на някои ненарушими правила, които трябваше да се спазват, пък било то и когато отвличаха дама.
Някой отново се приближи към нея — беше онази лицемерка, котката, която отново започна да се отърква в краката й. Рейна я изгледа намръщена.
— Аха, значи отново ми се мазниш, а? Да не си мислиш, че не съм разбрала що за стока си?
В отговор прозвуча само едно „мяу“. Приближи се Лензо с купа хранителни отпадъци в ръце и животното се спусна стремглаво срещу му. Рейна само поклати глава. Не й се искаше да се заиграва отново с глупавото животно, макар че можеше и да й се наложи — съпругът й очевидно възнамеряваше да вземе котката със себе си.
От палатката долетя някакво трополене и тя се отправи натам. В мига, в който разтвори процепа и светлината на утринното пролетно слънце нахлу вътре, Ранулф се втренчи в нея с подозрение.
— Къде е лейди Ела? — попита той навъсен.
Рейна се вцепени.
— Не знаех, че в лагера има и друга дама.
— Това е котката ми — поясни той.
— О! — За момент Рейна изгуби дар слово, след което попита:
— Нима сте нарекли котката си лейди Ела?
— Да! — отвърна той доволно, в погледа му проблеснаха весели искрици и на лицето му се появи подобие на усмивка — видът му бе направо фантастичен.
— Съименницата ви е най-умната котка, която познавам. Затова и названието „лейди“ й подхожда — продължи той.
Рейна се запита за коя ли дама става въпрос. Изглежда, че Ранулф не държеше особено на нея.
— Вашата Ела…
— Лейди Ела, моля.
— В момента лейди Ела закусва — процеди Рейна. Беше обидно, че се налага да титулува глупавото животно, но все още не желаеше да спори с младоженеца. — Да извикам ли вашия оръженосец?
— Още не!
Той се изправи в леглото и лененият чаршаф се свлече в скута му. Рейна се загледа встрани. Тази широка, златиста гръд привличаше погледа й като магнит, макар и упорито да се съпротивляваше на изкушението.