Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
— А кой е казал, че наследникът е законен, милейди? Брат ми също е незаконороден, и то с няколко години по-млад от мен. Късметът му се дължи на простия факт, че майка му е била дама — лека жена, но все пак дама.
Рейна просто не знаеше какво да каже в този миг. Всъщност неговите проблеми не биваше да я занимават, но той й довери мъката си и тя не можеше да остане безучастна. Вече не го възприемаше като чужд човек и освен това… да, наистина се разгневи от несправедливостта, извършена спрямо него.
— Постъпили са крайно нечестно спрямо вас и се налага отново да ви се извиня. Вашето огорчение наистина е основателно. Когато един мъж трябва да избере своя наследник, който е негова плът и кръв, той е длъжен да действа по закон. А законът казва, че най-старият син наследява всичко. Кой е този човек, сър Ранулф?
Нейната разпаленост го изненада. Вярно, че бяха постъпили несправедливо с него, но не очакваше, че и тя, благородната дама, споделя мнението му и не защищава своите.
Той махна пренебрежително с ръка.
— Всичко това вече няма никакво значение, но баща ми не бива да получава нищо от вас. Затова, в случай че умра, постановявам цялото ваше имущество да ви се върне. Освен това трябва да получите не само половината от моята собственост, а всичко, което притежавам в момента на смъртта. Настоявам това мое изискване да намери място в договора.
Тя не можеше да повярва на ушите си и го изгледа с широко разтворени очи.
— Добре… щом искате така.
— А ясно ли ви е, че ако се свържете с мен, няма да получите помощ от никого другиго?
— Да. — Тя успя да овладее гласа си. — Няма да стане нужда да ми помага който и да било. А ако се случи нещо извънредно, ние можем да разчитаме на Шефърд.
Особено чувство обзе Ранулф, когато тя спомена „ние“. В живота му до този момент думичката „ние“ нямаше никакво значение. Тази жена обаче доказа, че умее да разсъждава разумно… поне в този разговор. Разбира се, нямаше предвид онези условия, които според нея трябваше непременно да присъстват в договора. Спомни си за тях и я повдигна във въздуха. Лицето й се изравни с неговото.
— Добре, постигнахме съгласие и е време да приключим с цялата тази сделка. Но едно трябва да ви е ясно, генералче: Вие успяхте да се спасите от юмруците ми, обаче нищо не може да ми попречи, ако заслужавате, да запозная вашите задни части с дланта си. Така че не се опитвайте да ме предизвиквате, ясно ли е?
Той я постави обратно на земята и я завлече в помещението, предвидено за официалната церемония. Рейна и Ранулф положиха брачната клетва и сключиха мир с целувка. Мир ли? Младата жена се запита дали ще изживее отново някога това състояние.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
До този момент Рейна никога не бе изпитвала страх от друг човек. Затова не й бе лесно да се примири с мисълта, че се бои от мъж. Израснала бе под закрилата на своите родители, далеч от трудностите, с които се сблъсква всяка жена, но все пак не бе сляпа за суровата действителност. Родителите й я обичаха много и изпълняваха всяко нейно желание. Преди шест години обаче майка й почина и баща й започна да глези дъщеря си още повече. Не й бяха изпратили дори да я възпитават в Шефърд, тъй като майка й не желаеше да изпуска от очи единственото си дете. Рейна научи у дома да борави с иглата и кросното, да чете и да пише. Усвои латински, френски и дори рядко използвания английски език. Овладя и най-необходимото по стопанисването на имението — както вътре в дома, така и извън него. Можеше също да взима решения от финансово и правно естество, макар и да си признаваше, че са й твърде скучни.
Разбира се, чувството на страх не й е чуждо, например при смъртта на майка й или когато баща й потегли на кръстоносен поход и я остави сама да управлява Клайдън, подкрепяна единствено от няколко васала, или пък при вестта за неговата смърт. Когато Фалкес дьо Рошфор изпрати войните си, за да я отвлекат, тя изпита страх от възможния успех на противника, но не и от самия Дьо Рошфор. Не се изплаши дори и когато той се промъкна със зли помисли в стаята й. Единственото, което изпита, бе гняв, толкова силен, че разпореди за изпроводяк да го хвърлят във водния ров.
Ако бе успял да я омъжи за себе си, сигурно щеше да й внуши страх, който щеше да преодолее, убивайки своя похитител. Баща й не харесваше този мъж и тя възприе неговата преценка. Ето защо изобщо и не включваше сър Фалкес в числото на възможните женихи.
Но ето, стана така, че я грабна друг, човек, от когото се боеше, макар и да не й минаваше през ум да го убива. Не би и посмяла да опита. Този страх съществуваше наистина, но той не бе безграничен и всъщност първопричината му бе друга.