Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Моран го очакваше с нетърпение. Димер разказа дума по дума всичко, което бе станало в стаята.
— Добре — рече Моран. — Нека оставим нещата така. Вместо да предизвикваме безпокойство у жена ви и да засягаме честолюбието й, предпочитам…
Димер сложи ръка на рамото му.
— Вие сте луд, господине — рече той, втренчен в Моран. — Повече да не сте помислили това, което казахте току-що.
— Как, Димер, мислите, че…
— Мисля, кавалере, че нито аз, нито пък вие сме господари на положението, за да действаме според моментния подтик на сърцето. Нито вие, нито аз, нито пък Женевиев принадлежим на себе си, Моран. Ние не сме само живи същества, ние сме преди всичко субекти, призвани да защитят един принцип. А принципите лежат върху крехките рамене на субекта и понякога го смачкват със своята тежест.
Моран настръхна и потъна в тягостно, мъчително мълчание. Те направиха няколко обиколки в градината, без да разменят ни дума.
— Отивам си, господин Моран — каза Димер по едно време съвършено спокойно. — Имам да дам няколко нареждания.
Моран му стисна ръката.
— Нещастният Димер! — възкликна тихичко след него Моран. — Страх ме е, че той рискува извънредно много в цялата тази работа!
Димер отиде във фабриката, разпореди се, прочете вестниците, заповяда да раздадат хляб и дърва в секцията, а след това се върна вкъщи и смени дрехите си.
Един час по-късно Морис, който четеше нещо в секцията, забеляза да влиза един от официозите. Официозът се наведе над ухото му и прошепна:
— Гражданино Л енде, у дома ви чака един човек, който иска да ви съобщи нещо изключително важно!
Морис стана и се прибра вкъщи. Зачуди се много, когато откри, че в стаята му седи Димер и прелиства вестниците. По пътя за вкъщи той беше разпитвал официоза си какъв е гостът, но понеже никога не бе виждал Димер, той не можа да му обясни нищо конкретно.
Морис се поспря на прага и без да ще леко се изчерви. Димер стана и усмихнат му протегна ръка.
— Какво се е случило — каза той, — какво се е случило, за да ми пишете такова писмо? Да ви призная, засегнах се много. Да ми казвате, че съм бил студен и лъжепатриот! Уверен съм, че никога няма да повторите тези думи в очите ми и че онова, което ми пишете, е просто предлог!…
— Ще приема каквото и да кажете, господине — смънка Морис, но бързо се овладя, — вашето държане с мен винаги е било много любезно. Но аз не мога да променя своето решение, защото вече съм го взел.
— Как така? — попита Димер. — Казвате сам, че нямате нищо против нас, а искате никога повече да не се срещаме?
— Драги Димер, за да се лиша от един приятел като вас, значи, че имам твърде важни причини!
— Да, но във всеки случай причините, които вие споменавате в писмото си, никак не са убедителни — направи опит да се усмихне Димер. — Те са просто предлог…
Морис се замисли за миг.
— Вижте, Димер — рече той. — Великолепно разбирам, че ние живеем в епоха, в която всяко едно писмено изразено съмнение безпокои хората, и не е много почтено от моя страна да ви оставя под тежестта на подобно безпокойство. Истина е, Димер, че причините, които изложих пред вас, бяха просто предлог…
— А истинската причина? — настоя Димер.
— Не мога да ви я кажа — съпротивляваше се Морис. — Между другото, ако я знаехте, сигурен съм, че щяхте да я одобрите и вие.
Димер продължаваше да настоява.
— Искате да я знаете непременно? — попита за пореден път Морис.
— Да — отвърна Димер.
— Добре — рече Морис, който вече чувстваше облекчение от приближаването към истината. — Ще ви кажа. Ето каква е цялата работа: вие имате млада и красива съпруга. Нейната честност е известна на всички, които я познават. Но това не е никакво основание някои хора да изтълкуват зле моите чести посещения у вас!
Димер едва забележимо пребледня.
— Наистина ли? — промълви той. — Тогава, скъпи Морис, като съпруг аз ви благодаря, че ми спестявате неприятности като на приятел…
— Би трябвало да признаете — рече Морис, — че аз никога нямаше да имам нахалството да помисля, че моето присъствие във вашия дом може да бъде опасно за вашето спокойствие или пък за спокойствието на жена ви. Но мога да дам повод за клевети, а вие знаете, че клеветите, колкото по-абсурдни са те, толкова по-лесно им се вярва.
— Дечко! — рече Димер и сви рамене.
— Наричайте ме дете, наричайте ме както си искате — отговори Морис. — Но отдалеч ние пак ще си бъдем добри приятели, тъй като няма да има за какво да се сърдим един на друг…
— Е, и?!
— Бихме могли да се скараме…
— Мислите ли, Морис, че бих могъл да повярвам…
— О, Боже мой, всичко става на този свят! — рече Морис разпалено.