Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
Дали моите деца не са почувствали лекомислието на великденската суета? Най-малката имаше навика да лежи в леглото си, в най-миниатюрната от стаите на горния етаж, да смуче палец и да се взира покрай мен към нещо в тъмното. В съзнанието й нашата къща сигурно е насаждала усещането за страх, запечатал се дълбоко в паметта й, и превръщащ всяка вдлъбнатина по боята в нишка към нещо ужасно дълбокомислено. Тя бе единственото дете, което говореше за смъртта. Утре е нейният рожден ден.
— Не искам да имам рожден ден. Не искам да ставам на девет — хленчи тя.
— Но ти трябва да растеш, всички растат. И дърветата също.
— Аз не искам.
— Не искаш ли да станеш голямо момиче като Джудит?
— Не.
— Ще можеш да носиш червило и сутиен, и да караш колелото си по централната улица.
— Не искам да карам по централната улица.
— И защо?
— Защото тогава ще трябва да стана една стара, стара госпожа и да умра.
И сълзите й рукват; а мъжът до нея я гледа тъпо и безмълвно, подобно на всички други бъдещи мъже с нея по повод на същия въпрос, застанал неподвижно сред тази малка стаичка, където не остава нищо след нас, освен тук-там някое протрито място и полуизчегъртаната ваденка на Снупи върху рамката на прозореца. Ако все още живеехме там, щеше да е дошло времето да сложа мрежите по прозорците.
Минзухарите са подали главички около старата къща. Около новата са разцъфнали жълти нарциси. Децата, които са живели тук преди нас, са ни оставили под радиатора топки за голф, за да ги намерим. В дните на оценяване и покупка попадахме на тези деца, криещи се из къщата си, сред шубраците и зад перилата, взиращи се в нас, узурпаторите на тяхното бъдеще. След като те се изнесоха и преди да бяхме вкарали обзавеждането си вътре, ние играехме сред празните стаи безкрайно весели игри — с невероятни комични рикошети и отскоци. Скоро след това топките отново се загубиха някъде. Стаите бяха пълни с багаж.
Нежно, замислено, водопроводчикът ми показва Отрязана част от тръбата, водеща от кладенеца към нашия резервоар под налягане. Вътрешният и диаметър се е смалил до размера на пръста му от натрупали се минерални наслагвания — кръг от каменни пластове, тънки като хартия. Гледката внушава представата за книга, навита на руло.
— Виж — казва той, — това се е напластявало повече от четирийсет-петдесет години. Спомням си как баща ми и аз слагахме помпата, а тогава тая тръба беше тук. Нищо не може да се направи — минерали във водата. Единствено може да се изкопае и да се смени с нова — цол и четвърт, цол и половина.
Представям си раздраната плът на моята поляна, голямата кофа на багера, алчно загребваща нарцисите ми, моите долари, стопяващи се до последния. Неефективно, аз протестирам.
Водопроводчикът въздъхва, както поетите, отправил замислен взор към публиката.
— Не разбираш ли, че ако го оставиш да работи така, ще изгориш новата си помпа? Вероятно се претоварва много, за да може да изпомпва вода. По-добре го смени сега и повече никога няма да се безпокоиш за това. Дори ще те надживее, докато си тук.
Моят живот, неговият живот. Очите му остават широко отворени пред безмълвното присъствие на корозията и пукнатината. Ние се изкатерваме нагоре по стълбата, през отвора на капака. Над главите ни се разкрива ослепителен къс небесен свод, изпъстрен с леки, феерични облаци. Всичко около нас е толкова… ние сме надживени.
11. Теорията за паравана
Партито бе приключило. Техните приятели бяха дошли, бяха се размесили из компанията, след това се бяха преразпределили помежду си, към края на вечерта бяха започнали да намаляват и накрая бяха изчезнали през вратата до един. Мейпълови бяха останали сами със себе си, сред изобилие от цигарени фасове и полупразни чаши. Съдовете бяха натрупани мръсни в кухнята. Децата спяха в невинно забвение на горния етаж. С истеричната пренапрегнатост на приключило важно задължение двойката все още отказваше да се качи да си легне и вместо това седеше в хола, неочаквано станал прекалено смълчан и огромен.
— Ама че шумни, мърляви хора — измърмори Джоан, седнала с изправен гръб в един режисьорски стол от естествено дърво и зелен брезент. — Жужаща пасмина. Толкова са блудкаво сантиментални. — Ричард усети, че тя бе в настроение за оценки. Когато бе такава, формулировките й направо го очароваха.