Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
Най-важното сведение обаче е при Херодот. И Херодот и останалите автори събират данни за скитите предимно от гръцките колонии по северното крайбрежие на старинния Евксински понт, както се е наричало Черно море.∗ При разяснението на генеалогичните предания, военните привички и религиозни обичаи на скитите, гръцкият историк разказва следното: „Хората, които приемат докарания мъртвец (скитския цар) постъпват също като царските скити: отрязват от ухото си, остригват си косите на венец, правят си разрези около ръцете, раздират си челото и носа и си забучват стрела през лявата ръка.“ Тъй като този пасаж е пълен със сложни за обяснение обреди, ние ще се задоволим да отделим сведението за „царския“ характер на остригването и неговата форма — кръгообразна. Фактически Херодот казва същото, което и средновековните летописци, посочвайки остригването като знак за благородство.∗∗
Синхронно на Херодот през V в. пр.Хр. твори и епическия поет Хойрил Самоски. Той отбелязва съществуването на аналогичен обичай, забелязан при странен семитски народ, разпознат в науката със завърналите се от персийски плен евреи. „Странният народ“ се появява в Палестина след войната на персийскит царе с елините. Хойрил казва следното:
„А след тях дойде народ, непривичен за погледа, от чиито уста излизаше звук на финикийски (те. звукът има «ж», «ч», «ш» или това спокойно може да се приеме за звученето на прастари славянски думи — бел.а.) слова, околовръст огромно езеро живееха тия воини, на Солимските височини и си стрижеха косите, а отгоре надяваха кожа с конска глава, изсушена на дим.“
Връщайки се отново към Херодотовата „История“, ние се натъкваме в глава VII на сходно военно-народностно описание. Във войската на Ксеркс, наред с египтяни, перси и индийци са представени източните етиопци. Херодот записва следното: „Етиопците от Азия са снаряжени в по-голямата си част като индийците, на главите си имали кожи, одрани от челото на коне, заедно с ушите и гривата. Гривата служела като гребен на шлема, а конските уши стоели изправени; вместо щитове, те използвали за защита кожа от жерави.“ Изглежда източните етиопи имат историко-географска връзка с конните народи (от рода на сагартиите, които носят ласа, наречени „сейри“). Близостта на скитските народи (например саките) с персийската култура е неоспорим факт, отдавна доказан в историографията.
Сведението на Херодот, взето в отношение със стиха на Хойрил Самоски е особено ценно за разбиране на някои топоси от старобългарската книжовна традиция. То обяснява твърдението в Апокрифния български летопис от XI–XII в., че първоначално българите са били етиопи. Успоредицата в античните извори и старобългарските апокрифи е много важна, защото тя обяснява и текстът от Именника, и летописната традицията при византийските хронисти до X в.
Според историческото предание в Средновековието съществуват три Етиопии — в Африка, в Месопотамия и близо до Индия. Но в Илиадата и Одисеята също се говори за етиопи, които се намират в северните части на Европа, близо до Океана, т.е Балтийско море. Почтено ще бъде ако кажем, че по-вероятният първообраз на съставителя на Именника е именно епопеята на Омир. Следователно ако етиопи е препратка към античните извори от страна на автора на Апокрифния летопис, а това е най-вероятно с оглед на античните податки в текста, то под етиопи ще ес разбират северните народи в Европа и така още един път се потвърждава верността на казаното в съпътстващите Именника документи от руска и славянска среда. Определно се виждат и историческите наслоявания в Именника, преразказани от сходни на неговата среда исторически текстове в синхрон и диахрон.
Успоредиците в текста на Именника, разгледан в светлината на византийските, арабските, латинските средновековни и античните автори могат да бъдат попълнени с две сведения. Едното ппринадлежи на известния езиковед и философ Стефан Византийски, живял през VI в. сл.Хр., а другото принадлежи на Хезихий, автор на не по-малко известния „Лексикон“, в който са събрани различни сведения за етнографията на племената и обяснения на някои историко-културни понятия. По жанр трудовете на Стефан Византийски и Хезихий отговарят на „Лексикона“ на Свидас (или Суда), писан през X в. и съдържащ данни за българите. Лексикона на Свидас от своя страна пък е известен не само с обстоятелството, че е едниствения извор за Крумовите закони, но е известен също така и с факта, че търси връзка между античната история на степите и средновековните племена. За текста на Свидас и съдържанието на Лексикона ще бъде отделено особено място.