Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
Редица изследователи на хунското проникване в Европа, забелязват, че сведенията за хуните вървят в обратно степенуване с приближаването на конните воини от Евразия към Централна Европа и Източна Франция. Ако в първите текстове, писани през III–IV в. хуните не са нищо друго освен диви конни стрелци с лък с безпогрешен изстрел от коня, то през V в., когато е фактическата мощ на хунската империя под водачеството на Атила, хуните са представени като достойни и дори изтънчени варвари. Християно-римската цивилизация изглежда оставя отпечатък, както мисли френският историк Жак Льо Гоф и хуните през V в. вече притежават нещо подобно на градове и дори бани!
Любопитно и важно сведение за Атила и неговият двор оставя Приск Панийски, византийски дипломат, изпратен с мисия при хунския вожд. Добросъвестен и много точен в наблюденията си автор, Приск, известен още и като Приск Тракиеца оставя ценни, макар и разпръснати сведения относно живота, обредите, обичаите и воинското дело на хуните. Именно от неговият разказ за пира в двора на Атила историците научават името на любимия Атилов син — Ирнас, отъждествен убедително с личността на княз Ирник от Именника. Но освен тази успоредица в текста на Приск се намират и други интересни съобщения, потвърждаващи казаното в списъка на вледетелите.
Приск прави първата съпоставка между скитите и техните наследници в степите — хуните. Успоредицата на податката в Именника гласи дословно така:
„Тъй като са разнородна тълпа, Скитите допълнително към своя варварски език изучават усърдно езика на Хуните, Готите, а също и на Авзонците — тези от тях, които имат търговски връзки с Римляните. Но твърде трудно някой от тях говори на гръцки, освен ако не е от пленниците, които те отведоха от Тракия и Илирийското крайбрежие. А тези, последните, могат да бъдат разпознати от срещналите ги по скъсаните дрехи и занемареността на главата като хора, променили участта си на по-лоша. А този приличаше на Скит, който живее разпуснато, тъй като беше добре облечен и си бе подстригал главата в кръг.“
Целият текст е от значение за разчитането на Именника. Приск, непосредствен наблюдател на събитията, съобщава за смесения състав на хуните. Пратеникът различава скитски и хунски език, което от своя страна свидетелства за наличието на две различни народностни общности със сходна политическа традиция и най-вероятно под скитски език тук се разбира славянски. Пратеникът на императора споменава също така за използването на готски и авзонски (латински) език, с което подкрепя виждането за готско и, евентуално, за неславянско влияние над Именника на князете.
Второто важно известие в „Готска история“ е податката за благородниците и издигнатите хора, които си стрежели главата в кръг. Твърдението на Приск пряко подкрепя текста на Именника, чиито петимата князе — Авитохол, Ирник, Гостун, Курт и Безмер, управлявали 515 г. „остриженамаи главами“. Казаното от Приск прави двойна подкрепа на Именника — един път посредством споменаването на Ирнас (Ирник) и втори път чрез посочването на благородническия белег — остриганата в кръг глава. Очевидно законността на властта е получена от Атила, а неговият син я наследява. Впрочем историята на Приск е ключова за разтълкуването на Именника не само защото преповтаря на два пъти сведения от владетелския списък, а защото обяснява поради каква причина Именника брои с един владетел преди Ирник, а не с три или четири, макар да е ясно, че българите са били обособени като народ преди V в.
Непосредствено преди Приск в античните извори обичаят на остригването е предаден от Атеней, автор от епохата на римския император-философ Марк Аврелий. Атеней обяснява мотивите за остригването чрез прастарата легенда, дошла от незапомнени времена. „Поради множеството сполетели ги нещастия от скръб, те (скитите), остригали едновременно от себе си и сполуката, и косите си, и тези, които бяха от външно на тях племе нарекоха начина им на подстригване заради надменността им «да постъпиш като скит»“. Недвусмислено се подчертава отново социалното значение на скитския обичай заедно със спомена за исторически събития от Античността — некласическата антична действителност по периферията и контактните зони на елинистическото койне.