Подвижни образи

Но никой не проявяваше желание да чуе въпросите им.

— Защо, ох, защо не можем да имаме и звук? — тюхкаше се Диблър. — Какъв страхотен диалог изтървахме!… Е, не разбрах нито дума, но веднага познавам добрия диалог.

— Папагали — делово отсече Техничаря. — Обикновени зелени папагали от Хоуондаленд. Смайваща птица. Помни като ядосан слон. Ако си набавим две дузини от всички големини, ще имаме пълния регистър гласови…

Впуснаха се в спор за подробностите.

Виктор също се смъкна от гърба на камилата и се шмугна под шията й, за да отиде при Джинджър.

— Изслушай ме, моля те! Беше същото като миналия път. Но по-силно. Все едно сънувахме. Щом майсторът завъртя ръчката, попаднахме в съновидение.

— Да, но какво сме правили?

— Вик, ти препусна в галоп с камилата към шатрата — подхвана Скалата, — скочи, налетя ни като вятърна мелница…

— … подскачаше по камъните и се хилеше… — вметна Мори.

— Ъхъ, после пък викна на Мори: „Сега ще те подредя хубавичко, гнусен черен стражнико“ — продължи Скалата. — Тогаз го цапардоса с меча по ръката, сряза шатрата…

— Правичката да си кажа, умело въртеше меча — пак се обади Мори. — Вярно, малко избиваше на фукня, ама доста добре се представи.

— Но аз не знам как… — смотолеви Виктор.

— … а тя се изтягаше сладкарски вътре — въодушеви се Скалата. — Ти я награби и тя ти каза…

— Сладкарски ли? — отмаляла отрони Джинджър.

— Сластно — натърти Виктор. — Тази дума имаше предвид според мен.

— … тя каза: „О, но това е… Гад-братският крадец.“ — Скалата се подвоуми. — Дали не обърках и тая думичка?

— Багдадският, бе — поправи го Мори и си разтърка ръката.

— Ъхъ. И тя говореше: „Над теб е надвиснала страшна заплаха, защото баща ми се закле да те погуби“, пък ти й разправяше: „Но сега, о, прекрасна роза, ще ти разкрия, че аз съм Сянката на пустинята“…

— А какво означава сластно? — настръхна полека Джинджър.

— И ти я подкани: „Нека препуснем заедно към касбата“, или нещо подобно, после… направи онуй нещо, дето го вършите вие, хората, с устите си…

— Свирнах ли? — налучка Виктор безнадеждно.

— Не, бе, другото. Звучи като вадене на тапа от бутилка — обясни Скалата.

— Целувка — хладно изрече Джинджър.

— Ъхъ. Не че съм вещ в тия занимания — призна Скалата, — но доста се проточи. Голямо целуване, спор няма.

— Аз вече се питах не е ли време да те залея с кофа студена вода — сподели тих кучешки глас.

Виктор ритна назад слепешком, но не улучи.

— И ти — увлече се в разказа си Скалата — яхна камилата, издърпа момичето… и господин Диблър се разкрещя: „Спрете, спрете, какво става тук, по дяволите, защо някой не ми обясни какво става!“ Е, тогава и ти, Вик, измрънка: „К’во ста’а?“

— Направо не помня друг път да съм виждал такова боравене с меча — добави похвала Мори.

— Тъй ли… Ами… Благодаря.

— Пък и тия крясъци „Ха!“ и „На ти, куче!“ бяха много професионални — допълни Мори.