Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Диблър обаче явно премяташе някаква идея в главата си.
— Между другото… доведете го сутринта. Хората обичат да се посмеят.
— О, ще се разкикотят още щом го видят — обеща Виктор. — Ще се смеят до припадък.
След няколко крачки чу тих глас зад гърба си:
— Някой ден ще ми платиш за това. Впрочем и сега ми дължиш по един долар на ден.
— За какво?
— Посреднически процент.
Над Света гора засияха звезди. Представляваха огромни кълба от водород, нагрят до стотици милиони градуси — толкова горещ, че дори не можеше да се запали. Много от тях щяха да се раздуят неимоверно, преди да загинат, а после да се свият до мънички намусени джуджета, запомнени само от най-сантименталните астрономи. Но в момента грееха поради метаморфози, недостъпни за алхимиците, и превръщаха скучните елементи в чиста светлина.
А над Анкх-Морпорк просто валеше дъжд.
Старшите магьосници се бяха събрали около гърнето със слончетата. По изрична заповед на Ридкъли странната съдина бе изнесена отново в коридора.
— Помня Риктор — сподели Деканът. — Един такъв кльощав. И малко се увличаше. Но беше умен, няма спор.
— Хе-хе! — изкряка Уиндъл Пунс от овехтелия си стол на колела. — Аз пък помня неговия миши брояч.
— И това гърне е достатъчно да… — започна Ковчежникът и се задави. — Какъв миши брояч?! Да не е пъхал вътре мишки на малък конвейер?
— Не, не. Виж сега, само навиваш пружинката на уреда, той почва да бръмчи и да брои всички мишки в къщата, а едни колелца с цифри на тях се въртят и показват колко са мишките.
— Но защо?
— Хъм… Сигурно е искал да брои мишки и толкова.
Ковчежникът вдигна рамене.
… уумм…
— Ей, гледайте. То се разклати — посочи Деканът.
… уумм… уумм…
Магьосниците се споглеждаха с внезапна уплаха.
— Какво става? Какво става, бе? — разкряка се Уиндъл Пунс. — Защо някой не ми… ъ-ъ, каже какво става?
… уумм… уумм…
— Да бягаме! — предложи Деканът.
— Накъде? — треперливо уточни Ковчежникът.
… ууммУУММ…
— Аз съм стар човек и настоявам някой да…
Тишина.
— На пода! — кресна Архиканцлерът.
Пльок.
От колоната до него се откърти парченце.
Ридкъли вдигна глава.
— Ех, богове, отървах се на…
Пльок.
Втората сачма отнесе връхчето на шапката му.
Още няколко минути магьосниците лежаха на каменните плочи и трепереха. Накрая Деканът подхвърли приглушено:
— Как мислите, това ли беше?
Архиканцлерът отлепи буза от пода. Червендалестото му лице вече аленееше.
— Ковчежнико!
— Да, господине?
— Ей на това му викам аз стрелба!
Виктор се обърна на другата страна.
— Квима?
— Шест часът заранта е, гусин Диблър рече да изгряваш, слънчице — уведоми го Детритус, докопа завивката и я пусна на пода.
— Шест сутринта ли? Значи още е нощ! — изпъшка Виктор.
— Гусин Диблър рече, че денят щял да бъде дълъг — предаде му тролът. — Гусин Диблър те иска за снимки в шест и половина. И туй ще стане, да знаеш.
Виктор си обу панталона.
— Поне може ли да закуся? — попита хапливо.
— Гусин Диблър рече, че е уредил да донесат нещо за ядене.
Под леглото започна хъхреща шетня. Гаспод се подаде и разнесе вонята си на стар килим. Зае се със сутрешното чесане.
— Как… — Видя трола. — Джаф, джаф.
— Я, малко куче. Аз обичам малките кучета.
— Бау.
— Сурови — добави Детритус.
Само че не успя да вложи задължителното гаднеене в гласа си. В главата му се полюшваше Руби, покрита с десетина декара червено кадифе.
Гаспод изчегърта с нокти едното си ухо.
— Бау — каза тихичко. — Това беше сдържана заплаха — обясни, щом тролът излезе.
Подножието на хълма вече беше претъпкано с хора, когато Виктор се появи на площадката. Бяха разпънати две палатки. Някой държеше поводите на камила. Духчета врещяха в няколко клетки под сянката на една трънка.
А насред хаоса се препираха Диблър и Среброриб. Гърлото бе обхванал с ръка раменете на противника.
— Ей по туй веднага си личи — разнесе се глас до коленете на Виктор, — че някой нещастен загубеняк ще бъде хубавичко изпързалян.
— Том, за теб това е крачка нагоре! — витийстваше Диблър. — Помисли — кой друг в Света гора може да каже за себе си, че е вицепрезидент по производството?
— Да, но фирмата си е моя! — изхленчи Среброриб.
— Правилно! Вярно! — поощри го Гърлото. — Тъкмо това означава длъжността вицепрезидент по производството.
— Сериозно?
— Лъгал ли съм те някога?
Челото на Среброриб се набръчка.