Подвижни образи

Виктор прекара остатъка от деня в дълбок унес.

Имаше още препускане и схватки, както и преподреждане на времето. Все още не вникваше докрай в тази шашма. Както се оказа, филмът можеше да бъде нарязан и преналепен по-късно, за да има нормална последователност на случките. А някои събития просто не бяха задължителни. Видя художника да изписва табела „В кралскийъ дворец час по-късно“.

Значи цял час изчезваше просто така. Разбира се, Виктор знаеше, че часът не е като изрязан с нож от живота му. Нали във всяка книга е същото? А веднъж бе гледал представление на трупа бродещи артисти. Действието прескочи като с вълшебство от „бойно поле в Тсорт“ към „ефебианска твърдина същата вечер“. Достатъчно беше да се спусне завесата от зебло, а зад нея с пъшкане и ругатни да сменят декорите.

Тук обаче беше различно. Десет минути след изиграването на някоя сцена участваш в друга от предишния ден, и то на друго място, защото Диблър вече е платил наема за шатрите и не иска да дава повече пари от необходимия минимум. Участниците бяха принудени да забравят, ако могат, за всичко освен всевластното Сега. Не беше лесно, щом очакваш всеки миг онова чувство, че светът избледнява…

Но то не се появи. След поредната битка, изиграна без особен възторг, Диблър обяви края на снимачния ден.

— Няма ли да направим и края? — изненада се Джинджър.

— Не помниш ли, че го заснехме сутринта? — отвърна Сол.

— Вярно…

Духчетата се разцвърчаха с облекчение, когато отвориха кутията им. Провесиха крачетата си от ръба и си подаваха миниатюрна цигара. Статистите се наредиха да си вземат надниците. Камилата изрита вицепрезидента по камилите. Майсторите на ръчката извадиха големите намотки филм от кутиите и отидоха да се занимават с тайнственото рязане и лепене, на което посвещаваха нощните часове. Госпожа Космипилитска, вицепрезидентка по гардероба, събра костюмите и се заклатушка нанякъде с тях, може би за да ги върне по леглата.

Няколкото декара опърпан фон престанаха да изобразяват дюните на Големия Неф и пак се превърнаха в пясък с проскубани шубраци. Виктор си мислеше, че горе-долу същото става и с него в момента.

Създателите на магията на подвижните образи се разотиваха по двама-трима със смях и майтапи. Уговаряха се за среща при Боргъл.

Джинджър и Виктор останаха сами в разширяващия се кръг от безлюдие.

— Така беше и първия път, когато циркът си тръгна — сподели момичето.

— Господин Диблър каза, че утре снимаме друг филм — успокои я той. — Убеден съм, че ги измисля в движение. Все пак получихме по десет долара. Е, минус процента, който дължим на Гаспод — добави съвестно и се усмихна глуповато на Джинджър. — Хайде, де, по-бодро. Нали правиш онова, за което винаги си мечтала?

— Я не приказвай тъпотии! Допреди два месеца дори не подозирах, че има подвижни образи. Защото ги нямаше.

Повлякоха се безцелно към градчето.

— А каква искаше да бъдеш? — подпита Виктор.

Тя вдигна рамене.

— Нямам представа. Само знаех, че не исках да припарвам до кравите.