Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Вчера ми каза, че…
— Образно казано, де — припряно вметна Гърлото.
— Е, щом е образно, май не…
— Ето, видя ли? Ама къде е този художник?
Диблър се оглеждаше и остави у околните впечатлението, че вече е изритал Среброриб от обсега на вниманието си.
Притича мъж с папка под мишница.
— Да, сър, господин Диблър?
Гърлото извади парче хартия от джоба си.
— Плакатите да са готови довечера, разбра ли? — изрече заканително. — Вземи. Това е заглавието на филма.
— „Сенкъта на пустинйъта“ — промърмори под носа си художникът.
А Диблър вече напираше към Виктор.
— О, момчето ми!
— Докопало го е — прошепна Гаспод. — И то по-здраво от всекиго.
— Кое го е докопало? — изсъска Виктор. — И как познаваш?
— Отчасти по недоловими признаци, за които ти си сляп — обясни кучето, — и отчасти защото се държи още по-мръснишки от друг път.
— Толкова съм щастлив да те видя! — бликаха думите от Гърлото, а очите му светеха лудешки.
С вече привичен жест прегърна Виктор през раменете и почти го избута към палатките.
— Ще бъде велик филм!
— Радвам се — немощно отрони Виктор.
— Ти ще играеш главатаря на бандитите — просвети го Гърлото, — иначе си добър човек, мил с жените и така нататък, и ще нападнеш едно село, ще отвлечеш робинята, но щом я погледнеш в очите, ще се захласнеш по нея, а после има набег и стотици мъже на слонове нахлуват в…
— Камили — намеси се хилав юноша, подтичващ зад Диблър.
— Заповядах да има слонове!
— Но имаме камили.
— Камили, слонове — все едно — пренебрежително изсумтя Гърлото. — Важна е екзотиката, нали? И…
— И имаме само една — пак го прекъсна младокът.
— Една ли?
— Повече не намерихме.
— Но аз доведох десетки изпълнители с чаршафи на главите, които си чакат камилите! — разкрещя се Диблър и размаха ръце. — Значи трябва да са много камили, не е ли така?
— Имаме само една, защото в Света гора няма повече камили, а и нея намерихме с късмет — някакъв тип пристигна на нея чак от Клач.
— Трябваше да пратиш хора да доведат още! — озъби се Гърлото.
— Господин Среброриб ми нареди да не го правя.
Диблър изръмжа гърлено.
— Ако я накараме да обикаля по-пъргаво, може да изглежда, че не е само една — оптимистично допусна юношата.
— Ами накарайте камилата да мине пред снимачната кутия, после майсторът на ръчката нека спре духчетата, ще върнете камилата, ще качите друг на нея, майсторът пак ще завърти ръчката и камилата повторно ще мине пред кутията — предложи Виктор.
Диблър го зяпна.
— Ей, какво ви казвах? — подхвърли към небето. — Момчето си е гений! Така можем да имаме и сто камили на цената на една, прав ли съм?
— Но ще излезе, че пустинните бандити яздят в колона — допълни младокът. — Няма да прилича на необуздано нападение.
— Добре, де, ясно ми е — махна с ръка Диблър. — И така се връзва. Ще сложим табела, че предводителят казва… — Помисли само секунда. — Казва: „Следвайте ме в колона, бвана, за да заблудим омразния враг.“ Спогодихме се, нали? — Той се обърна към Виктор. — Познаваш ли моя племенник Сол? Напористо момче. Почти завърши училище. Доведох го вчера. Сега е вицепрезидент по снимането на филми.
Сол и Виктор си кимнаха.
— Чичо, май „бвана“ не е най-подходящата дума — сети се юношата.
— Че нали е клачианска? — наежи се Гърлото.
— Горе-долу, но от друг край на Клач. Защо да не е „ефенди“ или…
— Стига и да е чужбинска — прекъсна го Диблър безпрекословно и пак тупна Виктор по гърба. — Добре, момчето ми, да те видя със сценичен костюм. — Изкикоти се. — Сто камили, а! Какъв ум само!
— Извинете, господин Диблър — примъкна се художникът по плакатите, — нещо не схващам…
Гърлото издърпа листчето от ръката му.
— Какво например? — попита заядливо.
— Ами описанието на госпожица Дьо Грях…
— То си е очевидно — заяви Гърлото. — Искаме да внушим екзотичната, примамлива, но и чужда романтика на осеяния с пирамиди Клач, ясно? Естествено е да вмъкнем символа на този загадъчен и неразбираем за нас континент, схвана ли? Ама всичко на всекиго ли трябва да сдъвча на малки хапки?
— Да, обаче си мислех…
— Просто направи каквото ти казвам!
Художникът неотстъпчиво се зачете в листчето.
— „Тя има лице на Свинкс…“
— Именно! — въодушеви се Диблър. — Именно!
— Така е малко обидно. Не е ли сфинкс?…
— Стига си ми губил времето с дреболии! Хващай четката, защото утре искам плакатите разлепени из целия град.
Художникът се озърна с измъчен поглед, който Виктор се научи да разпознава веднага. Всички около Диблър имаха това изражение.