Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Изревава като бик, когото колят:
— Ма-а-арш навън! Келеш!
Явно, военните много обичат думата „Келеш“.
Отивам до вратата, искам разрешение да изляза. Майорът е седнал на масата и гледа в една точка пред себе си. Даже не ми махва пренебрежително с ръка. Почаквам малко и излизам. Сядам на пейката.
Интересно. Би трябвало сега да ми е чоглаво. А не е. Между сивкаво-пепелявите облаци по небето се прокрадват няколко разкошни слънчеви лъча. Май се закачат нещо с мен… Може би искат да ми кажат нещо?
Може би добрият човек все пак ще размисли и ще ме прати в охранителната рота? Наистина, там се дава наряд през ден, но пък никой, за нищо друго не те закача. Можеш да спиш през всичкото останало време. Няма да има скокове, но и да остана в залата, добрият човек ще намира поводи да ме спира. За някои идеята за охранителната рота може да е тъмна мъгла, но за мен блести.
На другата сутрин майорът показва, че е мъж. И се е взел в ръце. Осмислил е положението. Взел е решение. Всяка сутрин конско, по цял ден — гонка. Ще се прекърша, няма къде да ходя. И започва да действа по програмата. Първо: Конското…
Аз стоя от другата страна на масата в положение „Мирно!“ и слушам. Усещам — на края на силите си съм. Няма го допинга на слънчевите лъчи. И второто дишане никакво го няма. В един момент виждам нещо… На бюрото, встрани от мен, майорът е оставил пистолета си. Може би е зареден? Едно прищракване и ревящият лъв е мой… Няма как да стрелям в краката му, но ще го целя в рамото. Вероятно, моментът е дошъл? В състояние съм да тръгна да изкачвам Джомолунгма без кислороден апарат, но да продължат да ми храчат душата — това вече не мога да издържа. Колкото и нелогичен, вариантът с пистолета все пак означава промяна. От тук нататък само някакво чудо може да ме измъкне от положението, в което се намирам.
Пристъпвам от крак на крак и леко се измествам към бюрото. След минута повтарям маневрата. Вече съм на едно протягане от колана с пистолета. Пак не съм познал. Великият Александър отива до бюрото с парцал в ръка, подмества небрежно пистолета и започва да бърше плексигласа.
… В този момент чудото става. И се нарича муха. Странно, откъде се намери през зимата това благородно животно? Кацнало е на шкафа зад гърба на майора. Разхожда се и въобще не се впечатлява от крясъците му.
Някой от древните философи бил писал, че мухата има четири крака. Пък те били шест. Или обратно. Но хората няколко века вярвали, че мухата има не толкова крака, колкото има, а толкова, колкото бил казал древният философ. Какво ли не прави авторитетът с истината?… Философът май беше Аристотел. А може би Платон? Или някой друг, няма значение. И виж го, милото животинче как си се разхожда, вглъбено в себе си. И не чува крясъците на тия откачалки, хората. Колко е интересно само… От тук ми е далеч, няма как да преброя колко точно са краката на мухата, но виж, довечера мога да опитам да я хвана и да ги преброя. Ще я уловя много внимателно, за да не я нараня…
Ревът на майора-лъв стига до мен като през две тапицирани стени. Момент, да пренастроим слуха, защото май иска някакъв отговор от мен.
— Какво блееш като идиот, бе?!
Отговарям тихо, съвсем тихо и сговорчиво:
— Съвсем не блея! Мълча, както ми заповядахте!
— Млък! — И продължава на висок глас монолога си.
Но, чудото вече е станало. Съсредоточавам се в мушицата над рамото му и я разглеждам. Докато майорът реди ценните си мисли, които аз така или иначе не успявам да членоразделя, мога да си помисля за това, ужасно симпатично животинче, мухата. Мога да го направя сега. Мога да го направя и утре, когато майорът отново ще тръгне да тренира ораторско изкуство. Мога да го правя всеки път, щом само ми се развика. Ако няма муха, ще си нарисувам мислено една, ще я разглеждам и ще разсъждавам върху нравите на мухите и хората. В някои отношения може да се каже, че мухите превъзхождат хората, защото…
Майорът май пак ме пита нещо. Не е учтиво да не му отговарям. Момент да пренастроим слуха. Май ме пита за трети път:
— Какво ти става бе?!
— Съвсем нищо.
— Сержант, виж го тоя как занесено гледа. Да не е нещо болен?
Сержантът познава достатъчно добре началника си и умолително проблейва с нежния си фалцет, че нищо, ама съвсем нищо не знае.
Майорът отново започва да вика, но вече му липсва вдъхновение. Гледа ме в очите и се мъчи да разбере какво е станало с мен. Мислено му отговарям: „Съвсем нищо.“ Има ли наистина нещо, което да е „Съвсем нищо.“? Или пък, има ли нещо, което да е „Съвсем нещо.“? Като кажеш „нещо“ или „нищо“, разбираш нещо. Като прибавиш отпред „Съвсем“, какво става? Ами — нищо!
На следващата сутрин моделът с мислено изрисуваната муха сработва без грешка. Наистина, на една мислено изрисувана муха няма как да й преброиш краката, но това няма особено значение. Докато майорът вика насреща ми, уж силно, а всъщност — като от оня свят — имам възможност да размисля върху създаването на мислен модел за мислено преброяване на краката на мислено изрисувана муха. Наистина, съществува вероятността краката все пак да не бъдат преброени правилно, защото мухата е мислено изрисувана, но ако се замислиш…