Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Да.
„И тя е с нас?“
„Разбира се“, прошепнах аз. Целунах я нежно по челото. „Как иначе?“ После я подканих да заспива.
Висили, който сякаш бе от камък, прекара нощта на пост. Опитах се да будувам заедно с него, но скоро клюмнах и докато се усетя, че съм заспал, го чух да шепне в ухото ми, че вече е съмнало. Надзърнах към небето. Бурята отдавна бе отминала и утринният въздух изглеждаше мек и кристално чист.
„Денят ще бъде горещ,“ прошепна Хайде, поемайки редом с мен по пътя.
Погледнах я. Страните и руменееха като утрото на изток, в очите й се отразяваше светлината на настъпващия ден. Най-после, след ужаса на спомените, тя сякаш съзираше мечтаната до този момент свобода. „Ще се справим,“ рекох аз и стиснах ръката й. Тя кимна леко и се качи на седлото, изчака ни с Висили да яхнем конете, дръпнах юздите и препуснах надолу по пътя.
Яздихме с всичка сила, въпреки горещото, извисяващо се в небето слънце. От време на време Висили слизаше от коня и се изкатерваше до близкия връх. Връщаше се усмихнат и клатеше глава. Беше някъде около пладне, когато слезе тичешком от един зъбер — видяхме, че е намръщен. Промърмори, че бил забелязал движещ се облак прах далеч от нас.
„Насам ли?“ попитах аз.
Висили вдигна рамене.
„По-бързо ли яздят от нас?“
Той отново сви рамене. „Ако са татарите, не е изключено.“
Изругах тихо, загледан в пътя пред себе си. После вдигнах очи към чистото синьо небе. „Докъде трябва да стигнем, Висили, за да сме в безопасност?“, попитах аз.
„Отвъд границата на пашалъка. Няма да посмеят да преследват чужденец-благородник по-нататък, особено ако е приятел на великия Али паша.“
„Сигурен ли си?“
„Да, господарю.“
„Къде е тази граница?“
„На пътя за Мисолонги. Там има малка крепост.“
„А след колко време ще стигнем до там?“
„След два часа. Може и след час и половина, ако яздим бързо.“
Хайде погледна към небето. „Вече е пладне. Слънцето започва да слиза.“ После се обърна към мен. „Трябва да препускаме повече от бързо. Сякаш самият Дявол е по петите ни.“
Така и направихме. Мина един час. В застиналата мараня не се чуваше нищо друго освен копитата на нашите коне по белия прах на пътя — отнасяха ни все по-близо до пътя към Мисолонги. Спряхме, за да напоим конете си до един поток — приятно зелено кътче сред скалите и зъберите. Хайде слезе от седлото и напълни шишето за вода. Когато вдигна глава, забеляза в далечината малък облак прах.
„Това ли видя и ти?“ попита Висили. Ние с него отправихме погледи натам.
„Те приближават,“ рекох аз.
Висили кимна. „Хайде“, подкани той, дръпвайки коня от водата. „Чака ни още много път.“
Прашният облак обаче, колкото и да се напрягахме, не изчезваше. Напротив — той непрекъснато се сгъстяваше и скоро сякаш почти ни засенчи. В този миг чух как Хайде хлъцна от изненада. Обърнах се. В далечината проблесна метал по конски такъми. Чух далечен тропот на копита. Завихме зад една голяма скала и преследвачите ни изчезнаха, но не бяхме съвсем сигурни, че сме се измъкнали незабелязани. Пътят слизаше в равнината и се изправяше, оставяйки назад зъберите и възвишенията. В откритата равнина лесно можехме да бъдем открити.
„Още колко има?“ викнах към Висили. Той посочи. Някъде много напред едва прозираше бялата нишка на един път и охраняващото го малко укрепление.
„Замъкът на Али паша“, викна Висили. „Трябва да стигнем до там. Препускайте, господарю, с всичка сила!“
Докато заобикаляхме хребета, нашите преследвачи ни забелязаха. Чух победоносните им викове, обърнах се — те се разгръщаха в ширина, за да ни изловят в равнината. Проехтя изстрел и конят ми едва не се спъна. Ругаейки, започнах да ровя в дисагите за пистолетите.
„Продължавайте напред, господарю!“ викна Висили, когато отекна вторият изстрел. „Татарите не умеят да се целят!“ Но в препускането ги биваше. Трима от тях се откъснаха от групата и се втурнаха към нас. Единият догони Хайде и когато тя замахна с камата си, той се разсмя. Започна да си играе с нея — въртеше се наоколо и уж я заплашваше. В това време най-сетне успях да извадя оръжието си. Бях го заредил по-рано и се молех да не засече. Татаринът хвана Хайде за косите. Тя отчаяно стискаше юздите, а той я дърпаше. После отстъпи, отново приближи и този път улови Хайде за ръката. Натиснах спусъка и изстрелът заглуши смеха му. Мъжът подскочи над седлото сякаш приветстваше някого, после се килна назад и конят го повлече обратно по пътя. Когато Подплашеното животно се вряза в редиците на преследвачите, те спряха. Почувствах как духът ми се връща — портите на укреплението се отвориха за нас. Изглежда татарите също видяха това, защото изведнъж дочухме викове на гняв. Тропотът на конете им отекваше съвсем наблизо. Огледах се — дали пашата не е с тях? Нямаше го. Отново се обърнах. Не се забелязваше сред преследвачите. Разбира се — той беше мъртъв, аз лично го видях как умира.