Ако мажех надълго и нашироко да обясня истинските причини, залегнали в основата на този мой, може би естествен темперамент — тази превърнала ме в нарицателно меланхолия, никой не би се учудил… Но това е невъзможно без известна доза измама… Не знам какво представлява животът на другите, но аз не съм в състояние да си припомня по-странно нещо от моите ранни години. Написах мемоарите си, пропускайки всичко наистина важно и значимо — от почит към паметта на мъртвите, от уважение към достойнството на живите, както и заради онези, които всъщност са и едното и другото.
Лорд Байрон, „Разхвърляни мисли“
— Небето над Ахерон изглеждаше застрашително черно, сякаш изразяваше своята скръб по мъртвия господар на замъка. Когато възседнах коня си и го пришпорих по виещия се път, той изцвили от страх. Докато препусках през отворените порти, чух как от бойниците стражи с горящи факли в ръцете ми викат нещо. Извърнах се и ги погледнах. Сочеха ми селото и не спираха да крещят, доколкото разбрах, някакви предупреждения. Вятърът беснееше из зъберите и отнасяше гласовете им. Продължих в галоп и скоро бойниците останаха зад гърба ми. Дръпнах поводите. Пред мен, под надвисналото зеленикаво небе призрачно се белееше селото.
Беше както винаги пусто, но кой знае защо — може би заради опънатите ми нерви или от някакво предчувствие, отново извадих пистолета си и погледнах към развалините. Чувствах някакъв странен, необясним страх какво ще заваря там. Нямаше нищо. Насочих коня към базиликата. Когато минавах край къщата на Петро, забелязах нещо дребно свито край пътя. „Лорд Байрон!“ извика то с остър, тънък глас. Спрях и го погледнах. Беше синът на Петро, малкото момче с изпито лице, което грабна монетата от ръката ми сутринта. „Моля ви, лорд Байрон, елате вътре,“ настоя то. Аз поклатих глава. Момчето посочи къщата и изрече една единствена дума — „Хайде“. Слязох от коня и го последвах в къщата.
Вътре цареше полумрак — нямаше свещи, нито огън. Вратата се затвори зад гърба ми и я залостиха. Стреснат погледнах назад — момчето вдигна очи към мен — бледото му лице се открояваше в мрака — сочеше ми другата стая. Тръгнах натам. „Хайде,“ викнах аз. „Хайде!“ Никакъв отговор. След миг дочух кикот, тих и тънък — идваше от стаята пред мен. Три, четири детски гласчета започнаха да пеят: „Хайде, Хайде, Хайде!“ И отново кикот, после — тишина. Рязко отворих вратата.
Срещу мен просветваха четири чифта широко отворени очи — три момичета и едно малко момченце. Имаха бледи и тъжни лица — също като на брат си. Едно от момичетата, най-красивото, ми се усмихна. Детското му лице изведнъж се превърна в най-жестокото и покварено нещо, което някога бях виждал. Момичето оголи зъби, очите му грееха в сребристо. Устните му, забелязах в този миг, изглеждаха червени и похотливи. Разбрах, че са оцветени с кръв. И четирите деца стояха скупчени около едно женско тяло и когато пристъпих крачка напред, видях, че се гощават с майката на Петро. Лицето й бе застинало в смъртна агония и неописуем ужас. Без да мисля се надвесих над нея. Протегнах ръка и я погалих по косата. Изведнъж тя ме погледна с горящи очи и се надигна. Зъбите й блеснаха. Жената жадно отвори уста. Децата се разсмяха от удоволствие, защото баба им насочи ръцете си към шията ми. Направи го прекалено бавно. Отстъпих назад, Насочих пистолета си и изпратих един куршум в гърдите й. Тогава почувствах върху гърба си нокти — петото дете, онова, което ме беше довело, се опитваше да се покатери върху мен. Тръснах го от гърба си и когато то падна, инстинктивно изстрелях един куршум и в него. Черепът му се раздроби, а останалите деца се дръпнаха изплашени. Тогава, за мой ужас, бабата отново се раздвижи. Детето и всички останали започнаха да пристъпват към мен. Не знаех кое е по-лошо — видът на втренченото в мен момче с наполовина отнесен череп, или гладът в очите на останалите — толкова малки и така красиви. Най-малкото момче се спусна към мен. Отблъснах го с ръка, после отстъпих заднишком, затворих първата врата след себе си, а когато върколакът я отвори отново, се втурнах към входната врата, извеждаща на улицата. Тя бе залостена. По дяволите, рекох си аз, бях забравил това. Напънах резето и докато се оправях с него, с отворени малки устица и победоносен блясък в очите, децата отново се хвърлиха към мен. Едно от тях успя да ме одраска, но в този миг вратата най-сетне се отвори и аз излетях навън и я затръшнах, преди да са ме последвали. Облегнах се, чувствайки как малките тела напират от другата страна. После се втурнах с все сила и скочих върху коня си — те не смогнаха да ме настигнат. Препуснах по пътя. Извърнах се назад през рамо — гледаха след мен и плачеха. Виеха като измъчени животни. Втори път не се обърнах — трябваше да стигна до базиликата. Трябваше да разбера дали Хайде е още жива.
