Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Пашата се изсмя. „Какво благородство!“
„Това е самата истина.“
„Не.“ Усмивката на лицето му изчезна. „Не, милорд, не е. Тя носи вина за предателството точно толкова, колкото и вие. Значи и за двама ви трябва наказание.“
„Наказание ли? Какво смятате да й сторите?“
„В този край на света постъпваме по много любопитен начин с неверниците. Върши работа и за робите. Но аз ще забравя за нея, милорд — би трябвало да ви тревожи вашата собствена участ.“ Той посегна към лицето ми и обагри пръстите си с моята кръв. После ги облиза и се засмя. „Вие умирате“, рече той. „Ще посрещнете ли с готовност смъртта си?“ Не отвърнах нищо. Пашата се намръщи и изведнъж очите му просветнаха с червеникави; отблясъци. Лицето му потъмня от гняв и отчаяние. „Исках да ви даря с безсмъртие,“ прошепна. „Да ви позволя да споделите с мен вечността.“ Грубо ме целуна, захапвайки със зъбите си устните ми. „Вместо това — вие ме предадохте!“ После отново ме целуна, като облиза кръвта по устата ми. „Толкова сте блед, милорд, блед и красив.“ Протегна се, за да може раните му да се допрат до моите. „Да позволя ли на тази красота да загине? Да ви лиша ли от разсъдък и да ви оставя да търкате подовете в моя замък?“ Пашата се разсмя и свали наметалото от раменете ми — останах да лежа под него гол. Той ме целуваше и целуваше, притискаше се в мен и после усетих как ноктите му се впиват в основата на шията ми. От драскотината потече тънка струя кръв. Пашата я облизваше и същевременно с ноктите си късаше малки ивици от гърдите ми. Сърцето ми биеше силно в ушите. Погледнах към звездите и ми се стори, че небето пулсира като измъчвано живо същество. Усетих устните му да смучат раните ми. Когато ме погледна отново, мустаците и брадата му бяха изцапани със съсиреци от моята кръв. Той ми се усмихна, наведе се и ми прошепна: „Давам ви знания, знания и вечност. Проклинам ви чрез тях.“
После в ушите ми остана само пулсирането на собствената ми кръв. Изкрещях — гърдите ми се разкъсваха, но въпреки изгарящата болка, усетих напиращата страст, която бях изпитал и с Хайде. Насладата и болката нараснаха толкова, че си помислих — повече е невъзможно, но те нарастваха и нарастваха — още и още, като две мелодии понесли се в нощта. После някак си аз се извисих и над двете. Чувствата останаха, но не аз бях този, който ги изживяваше. Кръвта ми продължаваше да пулсира — езикът на пашата вече докосваше туптящото ми сърце. Обзе ме велико спокойствие. Гъстата ми кръв изтичаше почти незабелязано от вените. Погледнах към дърветата, езерото, планинските върхове — всички те бяха обагрени в червено. Вдигнах очи към небето — сякаш моята кръв се разплискваше по него. Докато пашата продължаваше да пие, чувствах как се просмуквам в него и отвъд него, превръщайки се в част от света. Пулсирането се усили и забави. Кръвта ми по небето започна да потъмнява. Последен удар и настъпи тишина. Всичко замря — езерото, бризът, луната, звездите. Мракът обгърна вселената.
После от тази помръдваща тишина отново се появи пулс — един-единствен удар. Отворих очи — виждах. Погледнах се. Имах чувството, че съм без кожа, ужасно гол, само плът и органи, артерии и вени, проблясващи на лунната светлина, влажни и набъбнали. Макар и лишен от естествената си обвивка, като труп след дисекция, аз можех да се движа. Размърдах се и се надигнах. Почувствах как в крайниците ми напира огромна сила. Сърцето ми заби по-бързо. Наоколо — нощта бе сребриста, а сенките тъмни и преливащи от живот. Приближих към тях — краката ми докосваха земята, всяко стръкче трева и най-дребното цветенце ми носеха наслада, сякаш сетивата ми се бяха превъплътили в струни на арфа. Докато крачех въздухът се изпълваше с ритмите на живота — усещах силно влечение към тях. Затичах се. Не знаех какво гоня, но фучах като вятър през гори и планински проходи. През цялото време жаждата в мен нарастваше, ставаше все по-силна. Прелетях над една скала и подуших нещо златно и топло пред себе си. Трябваше да го имам. Щях да го имам. Изкрещях желанието си към небето. Но от гърлото ми не излезе човешки глас. Онова, което чух, бе вълчи вой.
Стадо кози изплашено вдигна глави. Притиснах се плътно до камъка. Една от козите се намираше точно под мен. Помирисвах я — кръвта във вените, мускулите, с които се движеше и даваха живот… Най-малкото кръвно телце ми се струваше като златна точица. Скочих. Впих челюстите си в шията на животното. Гъста, топла кръв плисна в лицето ми. Пиех я и ми се струваше, че за пръв път разбирам какво означава нещо да ти е вкусно. Бях бърз, с остри очи, с ясни действия. Видях ужасените очи на едно козле и замръзнах от наслада — нима може да съществува такова нещо — каква деликатност, какво съвършенство! Когато го взех в ръцете си, пулсиращият му живот ме изпълни с небивала радост. После пих — усещах как радостта изпълва собствените ми вени. Колко животни убих? Не знам. Бях пиян от тях — насладата от убийството не ми оставяше време да мисля. Целият бях сетива — чисти и пречистени. Отново край мен и в мен царстваше животът.