Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Прегърнах я. Когато най-после от очите й рукнаха сълзи, аз нежно я хванах за ръката и я поведох към коня. Мълчах — какво бих могъл да й кажа?
„Препускайте бързо,“ прошепна Хайде и аз хванах юздите. „Нека това място остане далеч зад нас. Завинаги.“ Кимнах и смушках коня. Понесохме се надолу по планинския път.
Настъпи кратка пауза. Лорд Байрон стискаше дръжките на стола и дишаше тежко.
— Напуснахте ли го? — попита нетърпеливо Ребека. — Завинаги, искам да кажа?
Лордът леко се усмихна.
— Госпожице Карвил, моля ви. Оставете ме да разказвам. Досега се държахте много добре. Позволете ми да продължа, както смятам за нужно. Не разваляйте нещата.
— Съжалявам…
— … Но?
Ребека се усмихна разбиращо.
— Да… Не казахте какво стана със селото. Разправете поне това.
Лорд Байрон повдигна вежда.
— Как бе настъпила тази бърза промяна? Кой я бе причинил? Пашата или Георгиу?
Лорд Байрон отново се усмихна.
— Тези въпроси, както сигурно се досещате, в онзи момент не бяха далеч и от моето съзнание. Същевременно не исках да притеснявам Хайде, да я карам да се замисля и да си припомня какво се е случило със семейството й. Но когато бурята се усили и се налагаше на всяка цена да се приютим някъде, реших, че трябва да разбера дали не е опасно да спрем за през нощта.
— Вашият кон, ако е носил и двама ви, сигурно е издъхвал от умора? Нали не греша?
— Не. Срещнахме един човек — до онзи същия мост, където преди бях видял Георгиу. Както го пресичахме, от дъжда изникна конник. Водеше и втори кон. Неочаквано извика името ми. Оказа се Висили — чакал ме. „Че можех ли да ви изоставя, господарю?“ усмихна се под огромните си мустаци той. „И то защото ме е подкупил някакъв си върколак?“ След тези думи плю, победоносно наруга пашата и продължи: „Онзи никаквец не знае ли, че разбойникът живее заради едната си чест, така както свещеникът — заради златото и похотта?“ Отново избухна в ругатни. После между скалите ни показа заслона, който бил построил сам. „Ще тръгнем призори, господарю, а засега… Момичето има нужда от почивка. При мен ще намерите огън и храна“ — Той ми намигна. — „А също и ракия“. Можех ли да споря? Не ми беше лесно дори да му поблагодаря. Помни — ако имаш нужда от сърцат човек — намери някой разбойник.
Когато седнахме край огъня, дори Хайде се посвести. Вярно, почти не говореше, но след като се нахранихме, започнах да я разпитвам какви са шансовете ни да избягаме. Исках да разбера ще продължат ли да ни преследват съществата от селото? Хайде поклати глава. Няма, отвърна тя, стига с пашата да е свършено наистина. Попитах я какво иска да каже. Тя замълча. После заобяснява с дрезгав глас: превръщайки някой човек във върколак, пашата създава и чудовища, чието единствено желание е да пият човешка кръв. Някои от тях са просто ходещи мъртъвци, зависими изцяло от неговата воля. Други се изпълват с животинска жестокост и заразяват всеки, от когото пият кръв. Девойката замълча. Висили и подаде плоската с ракията. Хайде отпи и продължи да говори. Предполагаше, че баща й е бил превърнат в същество от втория тип. Вдигна очите си към мен. В тях прочетох яростна омраза. „Вакел е бил наясно какво ще се случи. Направил го е нарочно — превърнал е баща ми във вампир, чрез него — цялото ми семейство, а по-нататък и цялото село. Но Байрон, ако вие сте го убил, неговите същества също ще започнат да умират и ние сме вън от опасност. Ако сте го убил.“
„Какво значи това «ако»? Застрелях го, видях как умря.“
Висили се обади. „В сърцето ли го простреляхте, господарю?“
„Да.“
„Сигурен ли сте, господарю?“
„По дяволите, Висили, аз улучвам бастун от двайсет крачки, как ще пропусна човешко сърце от две?“
Висили повдигна рамене. „Тогава остава да се боим само от татарите.“
„Какво? Телохранителите на пашата? Те пък защо ще ни гонят?“
Висили отново вдигна рамене. „За да отмъстят за Вакел паша, разбира се.“ Той ме погледна и се засмя. „И те, когато се привържат, са верни като бандитите.“
„Верни? Едва ли са способни на такава вярност.“
Висили се усмихна на комплимента — не си го беше изпросил сам. Освен това неговото предупреждение ме разтревожи. „Излиза,“ обадих се аз, „че вампирите се хранят и с кръв от телохранителите, така ли?“
„Да се надяваме.“ Висили извади камата си и се вторачи в нея. „Ако аз бях татарин, щях да осветя селото с факли и да чакам да съмне.“
„Слънцето убива тези същества, така ли?“
„Така са ни учили, господарю.“
„Но аз съм виждал пашата посред бял ден.“
„Той издържа на всичко“, намеси се неочаквано Хайде, обгръщайки тялото си с ръце. „По-стар е от планина и по-опасен от змия. Какво могат да му направят няколко слънчеви лъча? Но истината е, че слънцето го омаломощава. Най-слаб е когато няма луна, която да възвръща силите му.“ Тя хвана ръцете ми и ги целуна с неочаквана страст и въодушевление. „Затова трябва да тръгнем утре с първите лъчи и да яздим както никога досега. Така ще спечелим свободата си.“ Хайде ми се усмихна. „Молихте ли се на богинята, Байрон, както ви поръчах?“