Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Ребека, която ужасена не сваляше поглед от вампира, бавно поклати глава.
— Живот ли? — тихо рече тя. — Живот, но не вашият. Преминал сте отвъд живота, нали така?
Лорд Байрон я изгледа със стъклени очи.
— Удоволствието обаче… — прошепна той. — Удоволствието, което изпитах тогава… — той бавно засенчи очи с ръце, потъвайки в спомените си.
Ребека го гледаше и се боеше да заговори.
— Дори в онзи час — тихо се обади тя, — когато сте пиел чуждия живот, вие не сте бил жив.
Лорд Байрон отвори очи.
— Спах до изгрев слънце — рязко рече той, без да обръща внимание на думите й. — Лъчите му ме замаяха. Опитах се да стана на крака, но не можах. Погледнах ръката си — отново виждах своята ръка. Лепнеше от слуз. Огледах голото си тяло. Лежах в локва мръсотии. Когато се раздвижих, почувствах необикновена лекота. Разбрах, че това бяха жизнените сокове, изхвърлени от тялото ми като нещо чуждо. Те започваха да ферментират и да гният на жегата.
Запълзях на четири крака. По скалите имаше разпилени скелети — смесица от козя козина, кости и засъхнала кръв. Почувствах отвращение и погнуса, но не ми се повдигаше. Вместо това, докато гледах себе си и черната кръв по камъните, Усетих, че крайниците ми се наливат с енергия. Опипах се по бузата — от раната ми нямаше и следа, дори най-дребен белег. Видях едно поточе, прекосих го и се измих. После тръгнах Напред. След водата слънцето докосваше с болка кожата ми. Скоро то стана непоносимо. Огледах се за подслон. Пред мен на склона на хълма съзрях маслиново дърво. Забързах натам. Превалих билото и пред очите ми се разкри езерото Трихонида — спокойно и синьо. Наблюдавах го изпод клоните на дървото. Спомних си кога за последен път съм го видял — тогава бях още жив. А сега? — лорд Байрон се вгледа в Ребека и кимна. — В този момент разбрах, разбрах с безпределна яснота, че съм минал отвъд живота. Че съм приел напълно различно състояние на съществуване. Започнах да се треса. Какво представлявах всъщност? Какво се беше случило? В какво ме беше превърнал пашата? В кръвопиец, в разкъсвач на гърла… — той се умълча. — Във върколак… — Байрон плахо се усмихна, преплете пръсти и потъна в мълчание.
— Прекарах под маслиновото дърво цели три дни — промълви най-сетне той. — Странните усещания от нощта затихваха на слънцето — оставаше само силното чувство на омраза към моя създател. Пладнето и следобедът се точеха едва-едва. По-рано пашата ме избягваше, но сега, когато бях създание като него, знаех какво трябва да се направи. Кръстосах ръцете си на гърдите. Пълно с кръв, сърцето ми бавно пулсираше. Копнеех да усетя в ръцете си неговото, да го уловя и да го стискам постепенно, докато се пръсне. Мислех си за Хайде и за наказанието, което споменаваше нейният господар. Дали щеше да я остави жива? Дали щеше да ми я даде? Отново си спомних в какво ме бе превърнал той — налегна ме болезнено отчаяние. Отвращението ми от Вакел паша се удвои. Как се зарадвах на тази омраза, как я пазех — това бе единственото ми удоволствие през онзи първи безкраен ден.
Слънцето започна да залязва и хребетите на запад се обагриха в кръв. Почувствах, че сетивата ми започват отново да работят. Въздухът се насити с мирисите на живота. Сумракът се сгъсти и колкото по-тъмно ставаше, толкова по-добре виждах. В езерото забелязах рибарски лодки. Една привлече вниманието ми. Греблата я носеха към центъра на водното пространство. Закотвиха я там, после двама мъже вдигнаха някакъв товар в чувал и го хвърлиха зад борда. Видях как вълничките набраздиха водата и изчезнаха — езерото отново възвърна огледалната си повърхност. Сега тя изглеждаше моравочервена. Жаждата ми за кръв се появи отново. Напуснах убежището си под маслиновото дърво. Чувствах тъмнината като кожа, която се допира до моята. Това ме изпълни с необикновени желания и усещане за сила.
Стигнах до пещерата, където ме бе заварил пашата. От него нямаше и следа, нито от друг човек. Намерих дрехите си разпилени, точно както ги бях оставил и ги навлякох. Само палтото ми не ставаше за нищо — разкъсано и напоено с кръв, затова потърсих наметката на Хайде. Открих я в дъното на пещерата. Спомних си как я бе свалила предишната нощ. Завих се в дрехата и седнах на входа на пещерата. Взрях се в тъмните й гънки, разпилени около мен. Отчаяно зарових лице в ръцете си.