Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
„Кръв ли?“
„Вие видяхте как му действа тя. Той се опиваше от нея. Не знам защо. Когато смучеше от други хора, това не се случваше.“ Хайде изведнъж се изправи до седнало положение и обгърна коленете си. „Само когато пиеше от мен.“ Тя потрепери. „Само от мен.“
После отново ме прегърна. Усетих, че тялото й трепери. „Байрон“, пошепна ми, „така ли е наистина? Не съм вече робиня?“ Целуна ме и сълзите й закапаха по лицето ми. „Кажете ми, че съм свободна“, тя допря страната си до моята. „Покажете ми, че е така.“ Момичето се изправи, наметалото й падна. Дръпна шарфа и под ризата просветнаха гърдите й. Дрехите й се свличаха една след друга и лягаха разпилени в краката й. Тя наведе глава с блеснали очи, устните ни се приближиха и се сляха в целувка. Хайде обгърна с ръце раменете ми, а моите се изгубиха в буйната и коса. Сега бяхме слети в едно — нямах други чувства, нито мисли, освен Хайде — нежното докосване на езика й, топлата мекота на нейната голота. Любихме се и всеки изпиваше въздишките на другия, докато се превърнеха в накъсани стонове. Мислех си, че ако душата би могла да умре от щастие, нашите непременно ще угаснат тъкмо в този момент. И все пак това не беше смърт, не, съвсем не. Потръпването и разтапянето в прегръдката на другия нямаше нищо общо със смъртта. Накрая постепенно разумът ни се върна, за да бъде пометен отново и отново — сърцето на Хайде върху гърдите ми биеше така, сякаш никога нямаше да се отдели от моето.
Отвън вече се свечеряваше. Хайде спеше. Беше така красива — преди — пламенна в любовта, сега — нежна, доверчива, спокойна. Усамотението на любовта и на нощта бе изпълнено с една и съща спокойна сила. В далечината сенките на скалите напредваха към езерото. В прегръдката ми Хайде се раздвижи, прошепвайки името ми, но не се събуди. Дишането й приличаше на лек вечерен бриз. Наблюдавах я, подпрян на гърдите си. И отново в това тихо място чувствах колко сме сами, сами сред многообразието и богатството на живота. Взирах се в Хайде и усещах учудването на Адам от дара на Ева, от целия свят — рай, който мислех, че никога няма да изгубя.
Вдигнах очи. Вече беше почти нощ. Слънцето сигурно беше залязло и планината представляваше само син силует на фона на звездите. Над един връх светеше започващата да нараства луна. За миг ми се стори, че видях пред нея да преминава тъмна фигура. „Кой е там?“ прошепнах тихо. От тишината на нощта не дойде отговор. Размърдах се и Хайде погледна към мен, отворила широко очи. „Какво видяхте?“ попита тя. Казах й „нищо“, но навлякох дрехата си и потърсих сабята. Хайде ме последва. Излязохме навън. Никакъв шум, никакво движение не нарушаваше спокойствието.
И точно в този миг Хайде посочи пред себе си. „Ето там,“ пошепна тя, хващайки ме за ръката. Погледнах и видях сред цветята да лежи тяло. Наведох се и го преобърнах. Гледаха ме широко отворените очи на един от нашите телохранители. Беше мъртъв. Изглеждаше обезкръвен. Лицето му беше изкривено от непоносим ужас. Погледнах към Хайде и се изправих да я прегърна. В този миг пред нас се чу пращене на факла, после още една. Обгради ни цял кръг от факли, а зад всяка една се мержелееше татарско лице. Мълчаха. Аз вдигнах сабята си. Кръгът бавно се разкъса. От тъмното приближи фигура в черно.
„Вдигни сабята“, рече пашата.
Гледах го онемял. После се разсмях и тръснах глава. „Много добре“, пашата разтвори наметката си. Раните, където го бях прострелял, все още изглеждаха влажни от кръв. Извади от пояса си пищов. „Благодаря ви за възможността“, рече той. „Дължа ви това.“
Зареди оръжието. В тази кратка минута тишината наподобяваше лед. После Хайде се втурна към мен, но аз я отблъснах. В мига в който чух изстрела, почувствах болка, която ме повали на земята. Хванах се за страната — беше мокра. Хайде извика името ми, но когато тръгна към мен, двама татари от охраната я уловиха. Тя се вледени, не плачеше, но пребледня, сякаш лицето й бе докоснато от целувката на смъртта.
Пашата я погледна, после махна с ръка и трети татарин я приближи. Той държеше нещо като зебло. Пашата повдигна брадичката на своята робиня. Видях как устните му понечиха да се изкривят в усмивка, но се въздържаха — сякаш мъката и отчаянието му попречиха. „Отведете я“, рече той.
Хайде ме погледна. „Байрон“, прошепна тя. „Сбогом.“ После тръгна с телохранителите и повече не я видях.
„Колко трогателно“, просъска пашата в лицето ми. „Значи заради нея, милорд, отритнахте всичко, което ви предлагах?“
„Да“, тихо отвърнах аз. Извих глава, за да мога да го гледам в очите. „Тя не е виновна. Аз я отвлякох. Хайде въобще не искаше да идва с мен.“