Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
„Продължавайте, господарю!“ извика Висили. Край нас профучаха куршуми. Откъм укреплението им отвърнаха с огън и някои от татарите отстъпиха. Повечето обаче продължиха и докато галопирах към отворените порти си мислех, че няма да успеем. Почувствах на рамото си ръка. Обърнах се — един татарин се хилеше в лицето ми. Той посегна да ме хване за шията, но в този момент аз се дръпнах, конят ми срита неговия и татаринът се сгромоляса от седлото. Потърсих с очи Хайде. Бе стигнала до портите.
„Господарю, по-бързо!“ викна пред мен Висили. Пришпорих уморения жребец. Ездачите зад мен изостанаха. Минах през входа на укреплението и портите се затвориха.
Бяхме вън от опасност, поне за известно време. Но макар и зад стените, ние не се чувствахме напълно спокойни. Командирът на гарнизона изглеждаше навъсен и подозрителен човек. Не можеше и да бъде иначе, след като се появихме по толкова необикновен начин — татарите ни преследваха направо яростно. Казах на командира, че са клепти, но той ме погледна с откровено съмнение. Стана по-любезен, когато му споменах, че съм приятел на Али паша и му показах писмото, което нося. В любезността му имаше нещо гръцко. Не му вярвах — след като си поотпочинахме и се уверихме, че татарите наистина са се върнали към планината, ние продължихме напред. Пътят за Мисолонги, макар почти безлюден, ни изглеждаше направо оживен след пустите планински пътеки. Той се намираше в по-добро състояние, затова се движехме и с доста прилична скорост. Разбира се, непрекъснато проверявахме дали някой не ни следва — облаци прах не се виждаха, така че след известно време се почувствахме по-спокойни. Пренощувахме в Арта — приятно място. Там наехме войници, десет на брой, които да ни охраняват в предстоящото ни пътуване. Вече се чувствах доста по-самоуверен. Тръгнахме отново чак късно сутринта, защото Хайде бе изтощена и спа почти дванайсет часа. Реших да не я будя. По този начин и платоническите ни отношения останаха несмутени от нищо.
— Как бих могъл да виня Хайде, че по този начин се пази за момента, когато ще разбере, че е наистина свободна? — лорд Байрон замълча, очите му се разшириха, загледани в тъмнината, сякаш виждаше изчезналото минало. — Нейната непорочност… — той отново погледна Ребека. — Нейната чистота — прошепна, — бе дива и необуздана като страстта в душата й — пламък на надеждата, опазен в дългите години на робството. Ако я обичах, както не бях обичал нищо друго на този свят, причината се криеше в това пламъче, което я озаряваше и придаваше на дивата й красота нюанса на безсмъртен огън. Нямах никакво желание да крада нещо, което би ме опарило. Моята собствена кръв приличаше на лава във вените ми. Затова чаках. Продължихме към Мисолонги. Дадох си сметка, че щом Хайде страни от мен, значи не е сигурна, че пашата е в гроба.
На третия ден от нашето пътуване стигнахме бреговете на езерото Трихонида. Спряхме, защото то се намираше в близост до родното село на Висили и той предложи да прибавим към охраната и негови съселяни. Наложи се да се качи в планината. В негово отсъствие ние се приютихме в една пещера, където въздухът ухаеше на диви рози, а кристално синята вода на езерото се виждаше само между дърветата. Прегърнах Хайде и свалих шапката й на прислужник — дългата й коса се разпиля свободна. Погалих я. Тя погали моята коса. Лежахме в любовна самота, сякаш под небето съществуваше само нашият живот и нищо друго.
Взирах се в планините отвъд езерото и чувствах как се изпълвам с радост и надежда. Обърнах се към Хайде. „Той не може да ни стигне,“ рекох. „Не и тук… Защото е мъртъв.“
Хайде ме погледна с големите си, замечтани, тъмни очи и едва забележимо кимна с глава.
„Той веднъж ми каза, че ме обича. Мислиш ли, че е вярно?“
Хайде не отвърна нищо, само положи глава върху сърцето ми. „Не знам“, рече тя най-после. „Може би.“ После замълча. „Макар че любов… Не, това не беше любов.“
„А какво тогава?“
Хайде лежеше върху гърдите ми. Чуваше как бие сърцето ми за нея. „Кръв“, прошепна тя накрая, „да, вкусът на моята кръв.“