Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

Чувствах как потъвам в очите му. Трябваше да повикам на помощ скептицизма си. Да повярвам, че той лъже. Не можех. „Значи открихте,“ рекох аз, „еликсира на живота.“

Пашата поклати глава. „Не, нито тогава, нито по-късно, макар че го търсих и в модерните науки, така както и в древните. Ако въобще съществува такъв еликсир, защото досега той ми убягва…“

„Как тогава…?“ направих аз жест с пистолета. Гласът ми замря.

„Не можете ли да се досетите?“

Можех, разбира се. Не казах нищо, но наистина се досещах.

Пашата отново ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си. „Бях прелъстен“ прошепна той. „Цяла година в Александрия се носеше викът: «Лилит дойде! Лилит, кръвопийцата е тук!» Откриваха обезкръвени тела по полето и по пътищата. При мен идваха хора, защото изпитваха страх — бях много прочут. Казвах им да не губят смелост, твърдях, че няма никаква Лилит, никаква блудница-принцеса, която може да изпие кръвта им. Но дори когато им говорех това, знаех, че не е така, защото Лилит посещаваше самия мен. Тя ми показа, както сега аз на вас, висините на безсмъртието.“ Той стисна ръката ми. „Тези висини, милорд, са реални. Ако ви разказвам случилото се с мен, правя го, за да разберете какво ви предлагам — мъдростта, насладата, неземната сила. Чувал ли сте Лилит? Знаете ли коя всъщност е тя? Според еврейската легенда била първата жена на Адам, макар че мъжете я боготворели още в зората на времето. В Египет, в Ур, сред ханаанците тя била известна като Кралица на сукубите7. Кралица на всички, които като мен, се сдобиват с мъдрост, пиейки човешка кръв.“ Той ме погали по шията, после прокара пръст по ризата ми. „Разберете това, милорд. Аз не ви предлагам живот, не ви предлагам и смърт. Предлагам ви нещо, старо като самите скали. Подгответе се за него. Подгответе се, милорд и бъдете благодарен.“

Той яростно ме целуна. Почувствах върху устните си зъбите му, усетих вкуса на кръвта в устата му. Кръвта на Хайде. Трепнах. Изглежда пашата усети това, защото ме сграбчи и се опита да ме повали. Аз успях да се изтръгна от ръцете му и се изправих на крака. Вакел вдигна лице към мен. „Не се плашете, милорд“, рече той. Протегна длан да погали краката ми. „Аз също се съпротивлявах, когато ме прелъстиха — в началото.“ Той бавно започна да пълзи, прокарвайки показалеца си нагоре по крака ми. Насочих револвера. Пашата ме видя и се разсмя — хладен надменен смях, пълен с похот и гняв. Изведнъж отвори паст и се хвърли на шията ми като див звяр. Стрелях, но в бъркотията не улучих целта — куршумът се заби в корема му. Пашата се хвана за раната, погледна как кръвта избива изпод пръстите му, после смаян вдигна очи към мен. Стрелях отново. Този път го улучих в гърдите. Той политна заднишком и падна върху каменния олтар. „Аз избирам живота,“ казах и се изправих над него. „Не приемам вашия подарък.“ Прицелих се в сърцето му и натиснах спусъка. Гърдите му се превърнаха в купчина от кости и кръв. Вакел паша изстена и цялото му тяло потрепери. Вдигна ръка, сякаш за да ме докосне. После тя безпомощно се отпусна и тялото му замръзна неподвижно. Побутнах го с върха на обувката си. Наведох се да потърся пулса му — нямаше и следа от живот. Гледах пашата още миг — той лежеше с глава пред олтара на Хадес. След това се обърнах и го оставих — най-сетне в това светилище на смъртта се бе появил един истински мъртвец.