Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Яздейки, забелязах светлина от огън. Добрах се до арката на базиликата. Пред мен се изправи фигура с вдигнати ръце — на фона на оранжевите отражения, се различаваше само силуетът. Човекът се засмя — в гласът му звучеше насмешка и триумф. Погледна ме и отново избухна в смях. Беше Георгиу. Понечи да се хвърли върху мен, но конят го закачи с копито и той се дръпна назад. Пришпорих животното по пода на църквата. Тъмни фигури се обръщаха и ме проследяваха с поглед. Познах сред тях свещеника. И той като останалите ме гледаше с мъртви, проблясващи в сребристо очи. Бяха се събрали в далечния край на базиликата, около разрушената кула. Приближих, връхлитайки върху тези пред мен и отблъсквайки онези, които се опитваха да ме свалят от седлото.
„Байрон!“ чух да вика Хайде. Седеше на най-високото стъпало, облечена като прислужница. В ръцете си стискаше две запалени факли, а пред краката й гореше огън. Побягна надолу по стълбата. Едно от чудовищата се хвърли върху нея. Аз насочих пистолета и стрелях, с куршум в гърдите върколакът отстъпи, олюлявайки се назад. Огледах се за нейния кон — лежеше мъртъв, нападнат от жадните хора-пиявици.
„Скачай!“ викнах на Хайде. Тя се втурна и едва не падна, но успя да се улови за гривата на коня. Аз я издърпах и тя се намери на седлото — в ръцете ми. Не виждах накъде яздим. Преминавахме през камънаци и маслинови дървета. Знаех, че за да избягаме, трябва да намерим пътя. Изведнъж над планинските зъбери блесна светкавица.
„Надясно!“ викна Хайде.
Кимнах и се вгледах напред. Успях да различа виещия се от замъка път, а после, в светлината на втора светкавица — нещо друго — армия от черни духове, които излизаха от портите под бойниците и се разпиляваха като листа под напора на бурята. Когато стигнахме пътя, те изглежда подушиха кръвта ни, защото между поривите на вятъра чувахме как тънко пищят. Намираха се далеч назад, а пътят пред нас бе съвсем чист. Скоро се изгубиха из планинските завои.
Тъкмо започнах да мисля, че сме избегнали опасността, когато под арката, очертаваща границата на древния град, нещо тежко скочи на гърба ми и ме събори от седлото в прахта. Усетих във врата си нечий дъх — вонеше на гнило и смърт. Опитах се да се извърна, да се освободя от примката на нападателя, но ноктите му безмилостно се впиваха в ръцете ми.
„Не му позволявайте да ви ухапе!“ извика Хайде. „Байрон, не му позволявайте да пие от кръвта ви!“
Съществото се смути от гласа на момичето. Заоглежда се. В това време аз успях да се изтръгна на свобода и в своя нападател с ужас познах Петро. Колко променен изглеждаше сега! Кожата му беше восъчна като на пресен труп, очите му святкаха в червено, сякаш бе чакал. Щом осъзна, че съм се освободил, той отново се нахвърли върху мен. Хванах го за гърлото и се опитах да го отблъсна, но Петро беше много силен. Почувствах отново дъха му — челюстите му се приближаваха все повече и повече към шията ми. Вонята му бе убийствено силна — помислих, че ще припадна.
„Петро!“ чух да вика Хайде. „Петро!“
По лицето ми започнаха да се стичат слюнките му. Разбрах, че повече не мога да се съпротивлявам. Приготвих се за най-лошото — да споделя участта на селото — полусмърт. В този миг усетих тласък, след него — втори. Петро ме пусна и се строполи на земята. Вдигнах очи. Хайде държеше в ръцете си голям камък, целият в кръв и косми. Петро лежеше неподвижно в краката й. След миг се разшава и посегна с хищните си ръце към момичето. Хайде извади изпод дрехата си разпятието, прицели се в сърцето му и го заби с всичка сила. Петро извика, също като своя брат. От гърдите му шурна кръв. Хайде дръпна разпятието от трупа и легна до него. Заплака със сухи, сърцераздирателни вопли.