Любовният сезон на търтеите

15

Листвениците в Уимбълдън Комън е едно от разкошните имения, построени сред просторни поля, със собствен водоизточник, осигуряващ топла и студена вода, неизбежните сгради за прислугата и всичко, което се полага. Ще ги видите от лявата си страна, когато излизате от Лондон през Пътни Хил. Не знам кои са собствениците на тези уютни гнезденца, но в едно можете да сте сигурни — не си броят грошовете. Не знаех и кой притежава Листвениците. Но знаех, че писмото на Гъси до Мадлин Басет ще пристигне на този адрес още с първата поща и намерението ми беше да напъна да спукване всичките си възможности, за да предотвратя прочитането му.

Съзнавах, че като се намесвам по този начин в пощенските услуги на Негово Величество, подлежа на около четирийсет години строг тъмничен, но рискът ми се струваше напълно приемлив. В края на краищата четирийсет години щяха да минат като сън, а само чрез възпрепятстване попадането на писмото в ръцете на адресата можех да си осигуря секунда, в която да поема дъх, да се огледам и да премисля нещата.

Поради тази причина на следващата сутрин просторните площи на Листвениците освен моравата, беседката, езерото, цветните лехи, храстите и дърветата съдържаха и един Устър, видимо не на себе си и склонен да припада всеки път, когато ранна птичка рано пропяваше при вида на някой лекомислен червей. Та въпросният Устър клечеше в декоративния храст недалеч от френските прозорци на помещението, което по силата на логиката трябваше да е трапезария, освен ако архитектът не е бил пълно куку. Беше дохвърчал с ранния влак, с който разнасят млякото и който тръгва от Кингс Девърил в 2:54 през нощта.

Казвам „дохвърчал“, макар че „довлякъл се“ щеше да отговаря повече на истината. Когато млякото се придвижва от място на място, то хич не си дава зор да бърза, поради което единайсетият час почти бе ударил, когато се прокраднах през портата и залегнах в изходна позиция сред флората. Слънцето се беше издигнало високо в синевата, както би се изразила Езмъндовата леля Шарлът, и ме завари потънал в тежък размисъл, поводи за какъвто напоследък Бог дал, относно безсърдечния начин, по който Природата се опъва и не скланя да помогне на затъналия в калта клетник.

Въпреки че виещи урагани и вледеняващи дъждовни бури биха били по-подходящ акомпанимент за начинанието ми, сутринта, или росната утрин, ако предпочитате да се придържаме към леля Шарлът, беше ясна и красна. Нервната ми система беше в окаяно състояние, една от не най-предназначените за любуване божи твари със сто и четиринайсет крайника бе избрала врата ми за утринната си гимнастика, но пукаше ли й на Природата? Пукаше й друг път. Небето си остана гадно лазурносиньо, а гореспоменатото слънце през цялото време се блещеше насреща ми с присъщото си дебелоочие.

Буболечки в гърба безспорно са кофти работа и изчерпват цялата сила и издръжливост на мъжа, но когато се заемеш с начинание, налагащо паркирането на трупа в гъсталака, ти повече или по-малко си ги просиш гадините. Обстоятелството, което ме тормозеше повече от дейността им, бе неизвестността, а именно как ще се процедира след появата на пощаджията. Ако всички в Листвениците закусваха в леглото, нищо чудно Гъсевият тринитротолуол да бъде отнесен на поднос от някоя услужлива камериерка право в стаята на Мадлин, и тогава мащабните ми намерения щяха да връчат Богу дух.