Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
— За Бога! Моментът не е подходящ за шеги.
— Но, Ман — протестира приятелчето, — ние можем да хвърляме камъни по Земята. И ще го направим.
8
Мина доста време, докато си набия в главата, че и Майк говореше сериозно, и планът би могъл да успее. Още по-дълго втълпявах на Уайо и Проф защо второто беше вярно. Макар че всичко ми се струваше очевидно.
Компютърът разсъждаваше така — какво е войната? Една от книгите я определяше като употреба на сила за постигане на политически резултати. Силата пък бе въздействието на едно тяло върху друго чрез някаква енергия.
При война това се прави с оръжия, каквито нямахме изобщо. Но оръжията, когато Майк ги изучаваше като клас предмети, се оказаха двигатели за манипулиране на енергията, а Луната имаше предостатъчно от нея. Та потоците слънчеви лъчи дават към един киловат на квадратен метър от повърхността по средата на лунния ден! Макар и на цикли, за лунатиците слънчевата щедрост е на практика неизчерпаем източник. Термоядреният синтез е почти толкова безграничен (пък и по-евтин), само да копаеш лед и да монтираш магнитните тръби. Да, тук бликаше енергия — въпросът е как да я използваме?
Освен това Луната разполагаше с енергийни запаси благодарение и на положението си. Настанила се е на ръба на гравитационна яма, дълбока единадесет километра в секунда, а от падане я задържа възвишението на орбитална скорост от само два и половина километра в секунда. Майк добре познаваше ръба и възвишението: нали всеки ден запращаше товарите зърно надолу по траектория към Синята планета.
Бе пресметнал какво щеше да се случи, ако кораб с маса сто тона (или скала със същата тежест) падне върху Земята, без да намалява скоростта си.
Кинетичната енергия в момента на дара ще бъде 6,25×10 на двадесета степен джаула — значи повече от шест трилиона джаула.
За мъничка частица от секундата това се превръща в топлина. Взрив, и то голям!
Трябваше да е очевидно. Погледнете Луната! Какво виждате? Хиляди и хиляди кратери — места, по които Някой си е играл да хвърля камъни.
Уайо каза:
— За мен джаулите не означават почти нищо. Как изглежда картинката в сравнение с водородните бомби?
— Ех…
Захванах се да пресметна наум. „Главата“ на Майк работеше по-бързо и той отговори:
— Ударът на маса от сто тона върху Земята се равнява на атомна бомба с мощност два килотона.
— Кило е хиляда — мърмореше Уайоминг, — а пък мега ще рече милион… Ами че това е само една петдесетхилядна от стомегатонна бомба! Нали навремето Съюзът е взривил такава?
— Уайо, сладурче — меко забелязах аз, — тези работи не стават така. Обърни го наопаки. Мощност от два килотона е все едно да гръмнеш два милиона килограма тротил… а дори килце от него дава доста прилична експлозия. Попитай някой миньор. Всъщност два милиона килограма ще попилеят немалък град. Вярно ли е, Майк?
— Да, Ман. Но, Уайо, единствена моя приятелко, има и друга страна на въпроса. Термоядрените бомби, включващи много мегатони мощност не са ефективни. Взривът обхваща твърде тясна площ и по-голяма част от него се губи напразно. Ех, бомба от сто мегатона се смята за петдесет хиляди пъти по-мощна от два килотона, ала разрушителното й въздействие е само хиляда и триста пъти по-силно.
— Но на мен ми се струва, че хиляда и триста звучи сериозно… ако те използват срещу нас подобни бомби.
— Вярно, приятелко Уайо… обаче на Луната има много камъни.
— О, намират се.
— Другари — вметна Проф, — това излиза от границите на личната ми компетентност. В моите по-млади години, тоест в бомбаджийските, опитът ми се свеждаше до взривяването на около килограм химически вещества, за които ти спомена, Мануел. И все пак смятам, че вие двамата знаете за какво говорите.
— Знаем — съгласи се Майк.
— Затова приемам вашите изчисления. Да преминем към нещо, което разбирам — този план изисква да превземем катапулта. Или не?
— Да! — в хор казахме аз и компютърът.
— Не е невъзможно. После трябва да я удържим и запазим в изправност. Майк, обмислял ли си как твоят катапулт може да бъде защитен от… да речем, едно малко торпедо с термоядрена бойна глава?
Обсъждането продължаваше. Прекъснахме, за да хапнем според златното правило на професора. Майк пускаше вицове и всеки караше Проф да се сеща за още един.
По времето, когато напуснахме „Рафълз“ — вечерта на 14 май 2075 година, — ние, по-точно Майк с помощта на Де ла Пас, бяхме измислили плана на революцията заедно с основните възможности на всички важни етапи.
Щом дойде моментът да си ходим — аз вкъщи, а Проф за вечните лекции (ако не го арестуваха), после у дома за една баня и да си вземе дрехи и лични вещи, в случай че реши да се върне за нощувка, — беше ни обяснено, че Уайо не желае да остане сама в този непознат хотел. Когато играта загрубееше, госпожата също действаше твърдо, но иначе бе чувствителна и уязвима.