Нож от блянове

Сюан също замърмори, докато крачеше, три крачки насам, три — натам. Снегът, стъпкан на киша и отново замръзнал, пращеше под дебелите й обуща. От това, което виждаше наоколо, на тоя тъпак щяха да му трябват часове, докато намери нещо, което да не я хвърли само като чуе, че го яхва мърморана. Заметна си наметалото и боцна кръг-лата сребърна фибула толкова припряно, че за малко да си убоде палеца. Страх я било, тъй ли? Щеше да покаже тя на проклетия, прокле-тия Гарет Брин! Напред — назад, напред — назад. Май трябваше пеш да извърви дългия път. Щеше да е неприятно, но по-добре, отколкото конят да я хвърли от седлото и да си потроши кокалите. Винаги, когато яхнеше кон, дори да беше Бела, си мислеше за счупени кока-ли. Тъпакът най-после доведе една черна кобила.

— Кротка ли е? — попита скептично Сюан. Животното пристъпваше на място, сякаш бе готово да заподскача, и беше загладено. Това май означаваше скорост.

— Нощянка е кротка като агънце, Айез Седай. На жена ми е, а Немарис си пада по кротките. Не обича скокливи коне.

— Щом казваш — изсумтя Сюан. Според опита й, конете рядко биваха кротки. Но нищо не можеше да направи по въпроса.

Качи се непохватно на седлото и се намести така, че да не седи върху половината си наметало и другата половина да я души при всяко движение. Кобилата все пак заподскача, колкото и да дърпаше юздите. Опитваше се вече дай счупи кокалите. Виж, да беше лодка — лодка с едно или с две гребла, лодка, която ще върви, където ти искаш, и ще спре, където поискаш, стига да не си глупак и да знаеш приливите, теченията и ветровете. Но конете имаха мозъци, колкото и малки да бяха, а това значеше, че може да им щукне да пренебрегнат и юздите, и това, което иска ездачът. Това трябваше да се има предвид, когато яхаш проклет кон.

— Само едно нещо, Айез Седай — рече мъжът, докато тя се мъчеше да се намести по-удобно. Защо седлата винаги бяха по-твърди от дърво? — На ваше място тази нощ бих я водил кротко. Тоя вятър, нали разбирате, и при тая война, хм, може малко да се…

— Няма време — прекъсна го Сюан и смуши кобилата. „Кротката като агънце“ Нощянка скочи напред толкова бързо, че Сюан за малко не изхвърча от седлото. Стори й се, че мъжът й подвикна нещо, но не беше сигурна. Какво, в името на Светлината, смяташе тази Немарис за „скоклив“ кон? Кобилата профуча през лагера, все едно че се опитваше да спечели надбягване, и набра скорост към залязващата луна и Драконова планина, извисила се като черен стълп на фона на звездното небе.

С развято зад гърба й наметало, Сюан изобщо не направи усилие да я забави, а отново заби пети в хълбоците й и я шибна с юздите по врата, както бе виждала да правят други, за да усилят скоростта, Трябваше да стигне до Сестрите, преди някоя да стори нещо непоправимо. Твърде много такива възможности й идваха наум. Кобилата препускаше в галоп покрай горички, селца и ферми. Свити на топло под сламените покриви, зад каменни и тухлени стени, обителите им не се бяха стреснали от свирепия вятър; всяка постройка бе притихнала и притъмняла. Дори проклетите крави и овце сигурно се радваха на кротък и спокоен сън. Селяните винаги имаха крави и овце. И прасета. Сюан се опита да се наведе напред, над врата на кобилата. Точно така се правеше — беше го виждала. Левият й крак тутакси се изхлузи от стремето и тя за малко да се хлъзне от седлото но успя да се задържи и да намести стъпалото си. Единственото, което можеше да направи, бе да седи с изправен гръб, с едната ръка вкопчена в седлото на живот и смърт, а с другата — още по-здраво вкопчена в юздите. Наметалото теглеше неприятно врата й назад и тя подскачаше на седлото толкова силно, че зъбите й щракваха, ако си отвореше устата в неподходящия момент, но се държеше и дори сръга още веднъж кобилата с пети. Ех, Светлина, щеше да е натъртена до смърт до разсъмване! Все напред и напред в тъмната нощ! Задникът й шляпаше на седлото при всеки скок на кобилата. Най-сетне коневръзите и редиците фургони, обкръжили лагера на Айез Седай, се появиха в тъмното иззад тъмния пояс дървета и с въздишка на облекчение тя дръпна юздите с все сила. Като за толкова бърз кон много ясно, че трябваше да ги дръпне с все сила. Вярно, че Нощянка спря, но толкова рязко, че Сюан щеше да изхвърчи през главата й, ако кобилата в същото време не скочи на задните си крака. Ококорила очи, Сюан се вкопчи във врата й и не се пусна, докато тя най-сетне не се смъкна отново на земята на четирите си копита. И още малко след това, също така.