Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Понесе вятърът воя си към Тар Валон, набра сила по пътя и запи-щя над бойните станове, отвя одеялата на спящите върху голата земя войници и цивилни, а хората в шатрите се разбудиха, щом платнищата се разлюляха и се разхвърчаха в тъмното — колчетата се измъкваха и въжетата се късаха. Тежко натоварени фургони се разклатиха и заобръщаха, знамена заплющяха вледенени, преди да се изтръгнат от земята и дръжките да полетят като копия и да запронизват каквото срещнат по пътя си. Присвити пред бесния порив мъже се затътриха към коневръзите да успокоят животните, които подскачаха и цвилеха от страх. Никой не знаеше онова, което знаеха Айез Седай, но острата миризма на сяра, изпълнила мразовития нощен въздух, бе като поличба и корави мъже се замолиха на глас също толкова трескаво като безбрадите хлапета. Хората, вървящи с войниците, прибавяха своите молитви, и то високо — оръжейници, налбанти и стрелари, жени, пе-рачки и шивачки, сграбчени от внезапния страх, че нещо по-черно от черното дебне в нощта. Свирепият плясък на платнищата, готови всеки миг да се разкъсат, обърканите гласове и конското цвилене, толкова силно, че надмогваше воя на вятъра, помогнаха на Сюан Санче да се измъкне от съня за втори път.
Очите й се насълзиха от вонята на сярата и тя изпита благодарност от това. Егвийн можеше да свлича и да навлича съня като чорапи, но Сюан не можеше да се похвали със същото. Сънят бе дошъл много трудно, след като най-сетне си легна насила. Откакто вестта от речния бряг стигна до нея, беше сигурна, че няма да може да заспи, преди да е капнала от умора. Беше се молила за Леане, но всичките й надежди падаха на раменете на Егвийн и всичките й надежди като че ли бяха изкормени и окачени да се сушат. Е, беше се изтощила с нерви, с грижи и с крачене напред-назад. Сега отново имаше надежда и тя не смееше да склопи натежалите си като олово клепачи от страх да не потъне наново в дрямка и да не се събуди до пладне — ако изобщо се събуди. Свирепият вятър затихна, но не и хорските викове и конското цвилене.
Тя отметна уморено завивките и се надигна замаяна. Постелята й върху застлания с платнище под в малката шатра съвсем не беше удобна, но тя все пак се беше върнала тук, макар и това да означаваше дълга езда. Беше грохнала дотогава, разбира се, и умът й бе разстроен от скръб. Опипа усукания пръстен тер-ангреал на каишката на врата си. Първото й събуждане, досущ толкова трудно като това, беше, за да го извади от кесията на колана. Но скръбта вече беше надвита и това бе достатъчно, за да може да се раздвижи. Челюстите й изпукаха от прозявката като ръждясали халки на весла. Хм, съобщението на Егвийн, фактът, че Егвийн беше жива, за да го изпрати, като че ли трябваше да е достатъчно, за да надвие тежката умора. Явно не беше така.
Сюан преля клъбце светлина, колкото да види фенера, окачен на главния пилон на шатрата, и го запали с Огън. Пламъчето беше бледо и треперливо. Имаше и други лампи и фенери, но Гарет все натякваше колко малко било останалото масло за лампи. Мангала го остави неза-пален — за дървените въглища Гарет не беше такъв скъперник като за маслото, но пък тя почти не усещаше хладината на въздуха. Погледна намръщено още неразгънатата постеля на Гарет в другия ъгъл на шатрата. Със сигурност беше разбрал за намерената лодка и кого бе возила тя. Сестрите правеха всичко възможно, за да крият тайни от него, но с много по-малък успех, отколкото си вярваха. Неведнъж я беше стряскал с това, което знаеше. Дали сега не беше някъде навън в нощта и не подготвяше войниците за това, което е решил Съветът? Или си беше заминал, бе изоставил една изгубена кауза? Не изгубена вече, както се оказваше, но той нямаше как да го знае. „Не“, каза си тя с непривичното чувство за… измяна. Че се е усъмнила в него, макар и за миг, само в мислите си. Въпреки всичко той щеше да е тук на разсъмване, и във всяко следващо утро, докато Съветът не му заповядаше да си замине. А може би и повече. Не вярваше, че Гарет ще изостави Егвийн, каквото и да заповядаше Съветът. Твърде упорит беше, твърде горд. Не, не беше това. За Гарет Брин дадената дума беше въпрос на чест. Дадеше ли я, нямаше да се отметне, освен ако не го освободиш. И може би — само може би — имаше и други причини да се задържи. Но по-добре беше да не мисли за това.