Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Прогони Гарет от мислите си — всъщност защо бе дошла в шатрата му? Много по-лесно щеше да е да си легне в своята в лагера на Сестри-те, колкото и да беше тясна, или дори да беше правила компания на ридаещата Чеса, макар че като си го помисли, това май щеше да й е непосилно. Не можеше да търпи плач, а слугинята на Егвийн така и не можеше да спре — та значи прогони Гарет от мислите си и прекара набързо няколко пъти гребена през косата си, смени си долната риза с чиста и се облече толкова бързо, колкото можеше. Простата й синя вълнена рокля беше омачкана и на всичко отгоре оцапана с кал — беше слязла лично, за да види лодката — но тя не отдели време да я почисти и да я изглади със Силата. Трябваше да бърза.
Шатрата съвсем не беше толкова просторна, колкото можеше да се очаква за пълководец, тъй че от бързане тя толкова силно си удари бедрото в ъгъла на писалищната маса, че едно от крачетата за малко да се сгъне, преди да успее да я задържи да не се катурне върху походното трикрако столче, единственото нещо, което можеше да мине тук за стол, и си ожули пищялите в пръснатите по земята сандъци с месингов обков. Сандъците май имаха двойно предназначение — за прибиране на вещи, както и за сядане, а един с плосък капак служеше за подръчен умивалник, с бяла кана и леген върху него. Всъщност си бяха подредени съвсем спретнато, но по негов си начин. Той самият можеше да се провира през този лабиринт и в катранен мрак. Всеки друг щеше да си счупи краката, докато се добере до постелята си. Тя го подозираше, че се опасява от убийци, макар никога да не го беше казвал на глас. След като взе тъмното си наметало, метнато върху един от сандъците, тя го сгъна над ръката си и спря, готова да загаси фенера с поток на Въздух. За миг се вгледа във втория му чифт ботуши, поставени до постелята му откъм краката. Преля ново клъбце светлина и се приближи до тях. Точно както си мислеше. Прясно намазани с вакса. Проклетият Брин настояваше тя да си отработи дъл-га, а после се измъкваше зад гърба й — по-лошо, изпод носа й — докато тя спеше, и сам си лъскаше проклетите ботуши! Проклетият Гарет Брин се държеше с нея като слугиня, без да се опита да я целуне дори!
Изправи се рязко и стисна уста. Откъде й хрумна пък това? Каквото и да твърдеше Егвийн, не беше влюбена в проклетия Гарет Брин! Не беше! Твърде много работа я чакаше, за да се занимава с такива глупости. „Но затова престана да носиш везмо, нали? — прошепна тънък гласец в главата й. — Всички онези хубави нещица, напъхани по раклите, защото те е страх“. Страх? Светлината да я изгореше дано, ако я беше страх от него или от който и да било мъж!
Внимателно преля Земя, Огън и Въздух, позаплете ги малко по-така и пусна сплита върху ботушите. Всяка мазка от ваксата, както и повечето лак с нея се засмукаха и прибраха на хубава лъскава топка, която се понесе във въздуха, и кожата стана определено сива. Помисли за миг дали да не пъхне топката под завивките му. Щеше да е подходяща изненада, когато най-сетне се върнеше да си легне!
Въздъхна, дръпна платнището, изкара топката навън и я пръсна на земята. Много грубо и непочтително се държеше този мъж, когато тя си позволеше ядът й да мине границата, както бе открила още първия път, когато го удари по главата с ботушите, които чистеше. А когато я ядосаше толкова, му слагаше сол в чая. Доста сол при това, но не беше виновна тя, че беше толкова припрян, та изпиваше чашата на една глътка. Опитваше се поне. О, да му се разкрещи като че ли нямаше нищо против и понякога й отвръщаше с викове, друг път само се усмихваше, което направо я вбесяваше! Но и той не беше неуязвим. Можеше да го спре само с един сплит на Въздух естествено, но нали си имаше своята чест, също като него, огън да го гори дано! Все едно, трябваше да е близо до него. Мин така твърдеше, а детето не грешеше никога. Това бе единствената причина да не натика шепа жълтици в гърлото на Гарет Брин и да му каже, че му е платено и огън да гори. Нищо друго! Освен честта й, разбира се.
Тя се прозя. Тъмната локва от ваксата лъщеше под лунната светлина. Ако Брин стъпеше в нея, преди да е изсъхнала, и внесеше вътре мръсотия, вината щеше да си е негова, не нейна. Добре поне че миризмата на сяра бе поотслабнала. Очите й спряха да сълзят. Тя се огледа и ахна.
В огромния лагер никога не беше царил кой знае какъв ред. Вярно, разровените улици бяха съвсем прави и достатъчно широки, за да се движат войниците, но инак всичко си беше безразборно разхвърляни шатри, груби заслони и каменни кръгове за готварските огнища. Сега лагерът все едно бе претърпял атака. Навсякъде се виждаха съборени шатри, някои — запокитени върху други, които все още се държаха, макар че и от тях доста се бяха наклонили, десетки фургони и коли бяха катурнати. Отвсякъде викаха ранени. Видя и трима мъртви — до тях бяха коленичили жени, поклащаха се и нареждаха скръбно.