Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Стаичката без прозорци беше досущ като онази, която обитаваше след идването си тук, с тесен креват и малък огън, пращящ в тухлената каминка. Лампата на масичката беше запалена, но едва осветяваше повърхността й, а и маслото явно бе развалено, защото издаваше неприятна миризма. Скромното обзавеждане се допълваше от умивалника и трикракото столче, на което Катерин се настани като на трон още с влизането им. Като разбра, че няма къде да седне, Баразайн скръсти ръце под гърдите си и изгледа Егвийн намръщено.
Стаята беше доста претъпкана с трите вътре, но Егвийн се престори, че двете Сестри не съществуват, докато се приготвяше за лягане. Окачи наметалото, колана и роклята си на трите куки по грубо варосаната стена. Не потърси помощ за копчетата. Когато постави грижливо сгънатите чорапи върху обувките, Баразайн вече беше седнала на пода, забила очи в една малка книжка с кожена подвързия. Катерин бе приковала поглед в Егвийн, сякаш очакваше да драсне към вратата.
Тя се пъхна по долна риза под лекото вълнено одеяло, положи глава върху възглавничката — не пухена, разбира се — и се зае с упражненията, които лека-полека трябваше да отпуснат тялото й и да й позволят да заспи. Толкова често го беше правила, че сънят я унесе сякаш почти мигновено…
… и тя заплува, безтелесна, в тъмнината между будния свят и Тел-айеран-риод, необятна пустота, изпълнена с безчет мигащи петънца светлина, сънищата на всички спящи по света. Рееха се около нея тук, където нямаше горе и долу, докъдето й стигаха очите, гасне-ха, щом свършеше някой сън, лумваха, щом започнеше друг. Някои можеше да разпознае по облик, да им припише името на сънуващия, ала не виждаше онази, която търсеше.
Със Сюан трябваше да говори. Със Сюан, която сигурно вече знае-ше за провала, която сигурно не можеше да заспи, докато не я надви-еше умората. Трябваше да почака. Тук нямаше усещане за време, тъй че чакането нямаше да й досади. Но трябваше да премисли какво да каже. Толкова неща се бяха променили, откакто се събуди. Толкова много беше научила. Тогава беше сигурна, че скоро ще умре, че Сестрите в Кулата са здрава армия зад Елайда. Сега… Елайда смяташе, че я държи в сигурен плен. И всички тези приказки как отново щели да я направят новачка…
Дори Елайда наистина да го вярваше, Егвийн ал-Вийр — не. И не се смяташе за пленничка. Водеше битката в самото сърце на Кулата.
Ако в Тел-айеран-риод имаше устни, щеше да се усмихне.
Глава 1
Щом последният отекне
Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои, и Век отдавна отминал, над прекършения връх, наречен Драконовата планина, се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.
Породил се под блясъка на тлъста залязваща луна, на височина, където хора не могат да дишат, породил се сред изтерзани въздушни течения, нажежени от огньовете в проядения скален връх, вятърът в началото бе като зефир, но набра сила, щом се устреми надолу по стръмния каменист склон. Понесъл пепел и воня на горяща сяра от висините, вятърът забушува през заснежените хълмове, издигащи се в Равнината, обкръжила невероятно високата Драконова планина, за-бушува и разклати дървесата в нощта.
На изток, извън хълмовете понесе воя си вятърът, през огромния стан сред пасището, внушително поселение от шатри и дървени пъте-ки, покрай улици със замръзнали коловози. Много скоро коловозите щяха да се стопят и последният сняг да изчезне под пролетните дъждове и да се смени с кал. Стига станът да останеше толкова дълго. Въпреки късния час много Айез Седай бяха будни, сбрани на групич-ки, с прегради срещу подслушване, и обсъждаха случилото се тази нощ. Немалко от обсъжданията вървяха доста оживено, а някои безспорно съвсем се бяха разгорещили. Юмруци щяха да се размахват, че и по-лошо, ако не бяха Айез Седай. Въпросът беше какво да се прави сега. Всяка Сестра вече знаеше новината от речния бряг, макар и в оскъдни подробности. Самата Амирлин бе заминала тайно, за да затво-ри Северен пристан, и бяха намерили лодката й обърната и заседнала в тръстиките. Едва ли беше оцеляла в ледените бързеи на Еринин, а с всеки изтекъл час тази възможност ставаше все по-малко вероятна и увереността в смъртта й се усилваше. Амирлинският трон бе мъртва. Всяка Сестра в стана съзнаваше, че бъдещето й и навярно животът й висят на косъм, да не говорим за бъдещето на самата Бяла кула. Какво да се прави сега? Но заглъхнаха гласовете и глави се вдигнаха, щом свирепият напор връхлетя над стана, развя като пряпорци платнищата на шатрите и ги запердаши с парцали сняг. Внезапната воня на горя-ща сяра надвисна тежко във въздуха да възвести откъде иде вятърът и не една Айез Седай зареди безмълвна молитва срещу зло. Но само след мигове вятърът отмина и Сестрите се върнаха към размислите си за бъдещето, мрачно като острата, бавно стапяща се воня, останала след вихрушката.