Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Телето очаровано крачеше до своя приятел. От тревата не смееше да вкуси — твърде неопитомена и натурална му се виждаше, но пасеше с поглед гледките край себе си. Крачеха в посока към окръжния център, успоредно на магистралата, и Людмил все по-често се питаше кое е предизвикало това абсолютно некадърно проектиране.
Потупваше от време на време гърба на телето с дълга вейка и му говореше:
— Почвата нещо ако не е била в ред, иначе не можем да си обясним — та този завой тук, в равното, качването на платното върху насип — това е не по-малко от милион оскъпяване, скъпи ми приятелю. Не може само заради това да направят мръсно на селото и на теб, да са пръснали тия пари? Почвата само не е била в ред, иначе…
Дъгата на магистралата по едно време взе да приближава към рекичката с цялата си огромна маса. Тук, където реката трябваше да премине през насипа, бе естественото място за подлез, но подлез нямаше — строителите бяха натикали водата в тясна бетонена риза.
Людмил си помисли, че през ранна пролет реката шуми и се бунтува в този изкуствен каньон, но сега разочаровано се напъхваше под магистралата.
Щяха да отминат това място, ако внезапен спомен не нахлу в паметта на Людмил. Тук, точно тук, разбира се, имаше стар бряст и объл голям камък под него. Прекрасно си спомняше лишеистия топъл хълбок и трудно издяланите букви:
Паднали през двадесет и трета, под този камък си почиваха братята, или просто адашите Цекови и Брайнашки. Скромен бе техният паметник, но може би точно с това вълнуваше въображението — с притеснителността си, с неловките букви, впити в гърба му.
Людмил се огледа. Камъка го нямаше. Брястът бе отсечен ниско, почти до земята, дънерът се виждаше, а камъка го нямаше.
— Но това вече!… Чак пък толкова! Дотам чак! — Людмил потръпна от искрено, лично, може би малко социално, може би даже малко национално възмущение:
— Това поне трябваше да пощадят.
Досети се, че камъкът може да не е бил точно до бряста, а малко по-долу по течението на реката да е бил и сега да се пада от другата страна.
Погледна към тесния отвор на тунела, в който с тихо шуртене се вливаше реката, и реши да се опита да мине.
— Почакай ме тук — потупа той телето и нагази в плътната тъмнина. Водата стигна до коленете му, до пояса. Магистралата тъпо шумеше над главата му, тунелът, изглежда, зави, защото и малкото светлина зад гърба на Людмил изчезна. Крепеше се за хлъзгавата стена, пропадна в яма, водата стигна до гърдите му, помисли си, че става опасно, когато в идеален полукръг засия светлината на изхода.
В рамката на изхода си личеше основата на солиден паметник и преди още да излезе, Людмил се досети — решили са да издигнат нещо по-сериозно в памет на братята или просто адаши Цекови и за Брайнашки. Тъгата му по онзи камък си остана, но вече като лично негова си сантиментална загуба — какво пък, нека се съизмерват героите с по-величествен знак.
Измъкна се и видя паметника — издигаше се в стил малко по-модерен и абстрактен от корените си, затова пък бе доста ефектен, сигурно отдалече привличаше вниманието. Людмил спря пред паметника. Щеше му се да помълчи минутка пред трите имена, които отпреди читанка, вестник или доклад бяха го научили, че остава завинаги онзи, който е пролял кръв за правото дело.
Помълча, тръгна си обратно, с крайчеца на окото си зърна златните думи върху гранита, олюля се, затвори очи, подпрян на веригата, пазеща паметника, взе си няколко пъти въздух с пълни гърди, застави се да бъде спокоен и отново се взря в надписа:
„В памет на Герго Зеленгоров и неговите другари, паднали геройски през септември 1923.
Ние помним имената на героите.“
Людмил отново се облегна на веригата. Не можеше да бъде зрителна измама. Но беше измама. Беше върла, горчива измама. Беше невъзможен монтаж на чисти, умити с изтекъл живот истини, беше подмяна на историята…
И Людмил внезапно, без помощта на никакви „Елки“, без съдействието на архивни документи, без кафета в часовете на нощни изследвания, не в последователност, а накуп, наведнъж, разбра цялата истина.
В детските си години Людмил бе слушал за този Герго Зеленгоров — селски бонвиван, често изчезващ за по няколко месеца, за да се върне в дома си поизсмукан от далечни и рисковани пътища — блед, миришещ на нещо градско, и по-богат: контрабанда, любовни авантюри с богати жени? Или бандитизъм? А може би в последните му дни внезапно припламване на хайдушки инстинкти — включване във въстанието чрез загадъчна користна или безкористна мисия? Както и да е, преминавайки нелегално границата на царството оттам насам, избрал си за целта, случайно или не, една от онези горещи септемврийски нощи, старият Зеленгоров си бе намерил оловцето. Бяха го открили без кон и без оръжие, но с непокътнато портмоне и с очи, които не искаха нищо повече да кажат.