Господарката на езерото (том 1)

— Не съм от важните господа. Да тръгваме, господин управител. Да не губим време в празни приказки.

— Взехте ми думите от устата.

За да съкратят пътя, преминаха през града. Отначало Гералт се опита да протестира — опасяваше се да не се заблуди в непознатите, многолюдни улици. Но се оказа, че управителят Ферабрас познава града по-добре. Придвижваха се бързо и безпроблемно.

Излязоха на пазарния площад, минаха покрай ешафода и бесилото с увиснал на него труп.

— Опасно е това нещо, да се измислят рими и да се пеят песни — посочи с кимане на главата управителят. — Особено публично.

— Сурови са тукашните съдилища. — Гералт веднага съобрази за какво става въпрос. — На другите места най-суровото наказание за пасквили е позорният стълб.

— Зависи за кого са пасквилите — отбеляза основателно Алкид Ферабрас. — И как са римувани. Нашата принцеса е добра и мила, но когато я ядосат…

— Както казва един мой приятел, песента не може да се задуши.

— Песента — не. Но певецът — като нищо.

Прекосиха града и излязоха през Бъчварската порта право в долината на река Блесюр, шумяща и пенеща се на бързеите. По полята имаше сняг само на браздите и във вдлъбнатините, но беше доста студено.

Покрай тях премина рицарски отряд, насочил се най-вероятно към прохода Сервантес, към граничния пост Ведете. На човек можеше да му причернее пред очите от изрисуваните на щитовете и избродираните върху наметалата и чуловете грифони, лъвове, сърца, лилии, звезди, кръстове, стълбове и други хералдически знаци. Звънтяха копита, шумоляха знамена, пространството се огласяше от глупавата песен за рицарската съдба и любимата, която, вместо да чака, се е взела с друг.

Гералт съпроводи отряда с поглед. Видът на странстващите рицари му напомни за Рейнар дьо Боа-Фресне, който току-що се беше върнал от служба и възстановяваше силите си в прегръдките на своята гражданка, чийто мъж, търговец, обикновено не успяваше да се прибере сутрин или вечер, вероятно забавен някъде по пътя от придошли реки, пълни със зверове гори и други безумни стихии. Вещерът не си беше и помислял да изтръгва Рейнар от обятията на любовницата му, но искрено съжаляваше, че не беше отложил изпълнението на договора с лозите Померол за по-късно. Харесваше рицаря, липсваше му компанията му.

— Да вървим, господин вещерю.

— Да вървим, господин Ферабрас.

Поеха по пътя нагоре по реката. Блесюр се виеше, но имаше множество мостове, така че не се налагаше да удължават пътя си, за да заобикалят.

От ноздрите на Плотка и мулето излизаше пара.

— Как мислите, господин Ферабрас, колко ще продължи зимата?

— На Саовине беше мраз, а хората казват: „Когато на Саовине е мраз, запаси се с топли дрехи.“

— Разбирам. А вашите лози? Няма ли да им навреди студът?

— И по-студено е било.

Известно време пътуваха в мълчание.

— Вижте — обади се най-накрая Ферабрас, — там, в котловината, лежи селцето Лисичи дупки. Колкото и да е странно, из техните поля растат гърнета.

— Какво, какво?

— Гърнета. Раждат се в земната утроба, от само себе си, чудо на природата, без никаква човешка намеса. Както на други места растат картофи или ряпа, в Лисичи дупки растат гърнета. От всякакъв вид и размери.