Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
— Бил черен като смола, но когато пълзял по стените, тухлите се виждали през него. Бил като желе, разбирате ли, господин вещерю, с извинение, като сопол. А лапите му били дълги и тънки, и силни; били осем или дори повече. Йонтек само стоял и гледал, най-накрая се опомнил и изкрещял с всички сили: „Умри, гадино!“. И започнал да реди екзорсизъм: „Да пукнеш дано, изчадие.“ А чудовището веднага: скок, скок, скок. Изчезнало и повече не се видяло. Скрило се в бездните на пещерата. Тогава момчетата казаха: щом има чудовище, повишете ни заплатите за работа във вредни за здравето условия, а ако не искате, ще подадем жалба в гилдията. А аз им викам, че могат да си заврат тяхната гилдия знаят къде…
— Кога са видели за последен път чудовището? — попита Гералт.
— Преди две седмици. Малко преди Юле.
— Казахте, че преди Ламас — обърна се вещерът към управителя.
Алкид Ферабрас се изчерви на местата, непокрити с брада. Шимон Гилда изсумтя.
— Така, така, господин управителю, ако искате да ни управлявате, трябва по-често да идвате при нас, а не само да полирате със задника си стола в кантората в Боклер. Така мисля…
— Не ме интересуват мислите ви — прекъсна го Ферабрас. — Разказвайте за чудовището.
— Разказах всичко. Това е.
— Нямало ли е жертви? Никого ли не е нападало?
— Не. Но миналата година един младеж изчезна безследно. Някои казват, че чудовището го е отвлякло в пещерата и го е изяло. Други твърдят, че няма такова нещо, а младежът е избягал заради дългове — бил е запален комарджия. Освен това е надул корема на дъщерята на мелничаря, а тя е подала молба в съда и са го осъдили да плаща издръжка…
— И никой друг ли не е нападнат? — безцеремонно го прекъсна Гералт. — Никой друг ли не е виждал чудовището?
— Не.
Една от девойките, които сервираха, прекара гръдта си през ухото на Гералт, докато му продаваше чаша вино.
— Да вървим — каза бързо вещерът. — Няма за какво да губим време в приказки. Отведете ме в подземието.
За съжаление амулетът на Фрингила не оправда възлаганите му надежди. Гералт изобщо не вярваше, че шлифованият хризопаз със сребърна рамка ще замени вещерския му медальон с вълча глава. Впрочем, Фрингила не беше и твърдяла подобно нещо. Но пламенно го уверяваше, че след като се настрои към психиката на вещера, амулетът ще бъде способен на много неща, и по-специално — да предупреждава за възможни опасности.
Но или магиите на Фрингила не бяха успели, или Гералт и амулетът имаха доста различни възгледи за това какво е опасност и какво — не. Във всеки случай хризопазът само едва доловимо потрепна, когато на влизането в подземията вещерът пресече пътя на големия червеникав котарак, който преди това дефилираше из двора с вирната опашка. Впрочем, котаракът явно също получи някакъв сигнал от амулета, защото избяга, мяучейки диво.
Когато вещерът се спусна в подземията, медальонът започна постоянно да вибрира нервно, при това най-много в най-чистите, сухи и подредени места, където единствената заплаха беше виното в огромните бъчви. Ако някой, загубил самоконтрол, легнеше с отворена уста под чучурчето, го очакваше страхотен махмурлук. И нищо повече.
Медальонът дори не потрепна, когато Гералт напусна работната част на подземията и се спусна надолу по стълбите и проходите. Вещерът вече беше съобразил, че под повечето изби на Тусент се намират древни шахти. Ясно беше, че когато лозите са започнали да носят печалби, експлоатацията на шахтите е била прекратена, а те частично са били приспособени за складови помещения. Замъците Померол и Зурбаран бяха над стари шахти в шистови масиви. Пълно беше с мини и галерии — достатъчен беше само миг невнимание, за да се озове човек на дъното на някоя от тях с лоши счупвания на костите. Част от дупките бяха покрити с изгнили вече дъски, които бяха засипани с шистов прах и поради това почти не се отличаваха от околната почва. Невнимателното стъпване върху подобни дъски беше опасно — за което медальонът би трябвало да предупреждава. А той не го правеше.
Не го предупреди също, когато от купчината шистови камъни на някакви си десетина крачки от Гералт изскочи сива размита фигура, която задращи с нокти по почвата, подскочи диво, а след това с писък и кикотене се понесе по коридора и се гмурна в една от зеещите в стената ниши.
Вещерът изруга. Магическата джаджа реагираше на червеникавите котаци, но не и на гремлините. „Трябва да си поговоря за това с Фрингила“ — помисли си той, докато се приближаваше към нишата, в която се беше скрило съществото.
Амулетът затрепери силно.
„Точно навреме“ — каза си Гералт. Но веднага се замисли. В края на краищата, медальонът можеше и да не е чак толкова глупав. Стандартната и любима тактика на гремлините беше да избягат и да устроят засада, от която поразяваха преследвача с неочакван удар на острите си като сърпове нокти. Гремлинът можеше да го чака там, в мрака, а медальонът да сигнализира за това.