Господарката на езерото (том 1)

За съжаление амулетът на Фрингила не оправда възлаганите му надежди. Гералт изобщо не вярваше, че шлифованият хризопаз със сребърна рамка ще замени вещерския му медальон с вълча глава. Впрочем, Фрингила не беше и твърдяла подобно нещо. Но пламенно го уверяваше, че след като се настрои към психиката на вещера, амулетът ще бъде способен на много неща, и по-специално — да предупреждава за възможни опасности.

Но или магиите на Фрингила не бяха успели, или Гералт и амулетът имаха доста различни възгледи за това какво е опасност и какво — не. Във всеки случай хризопазът само едва доловимо потрепна, когато на влизането в подземията вещерът пресече пътя на големия червеникав котарак, който преди това дефилираше из двора с вирната опашка. Впрочем, котаракът явно също получи някакъв сигнал от амулета, защото избяга, мяучейки диво.

Когато вещерът се спусна в подземията, медальонът започна постоянно да вибрира нервно, при това най-много в най-чистите, сухи и подредени места, където единствената заплаха беше виното в огромните бъчви. Ако някой, загубил самоконтрол, легнеше с отворена уста под чучурчето, го очакваше страхотен махмурлук. И нищо повече.

Медальонът дори не потрепна, когато Гералт напусна работната част на подземията и се спусна надолу по стълбите и проходите. Вещерът вече беше съобразил, че под повечето изби на Тусент се намират древни шахти. Ясно беше, че когато лозите са започнали да носят печалби, експлоатацията на шахтите е била прекратена, а те частично са били приспособени за складови помещения. Замъците Померол и Зурбаран бяха над стари шахти в шистови масиви. Пълно беше с мини и галерии — достатъчен беше само миг невнимание, за да се озове човек на дъното на някоя от тях с лоши счупвания на костите. Част от дупките бяха покрити с изгнили вече дъски, които бяха засипани с шистов прах и поради това почти не се отличаваха от околната почва. Невнимателното стъпване върху подобни дъски беше опасно — за което медальонът би трябвало да предупреждава. А той не го правеше.

Не го предупреди също, когато от купчината шистови камъни на някакви си десетина крачки от Гералт изскочи сива размита фигура, която задращи с нокти по почвата, подскочи диво, а след това с писък и кикотене се понесе по коридора и се гмурна в една от зеещите в стената ниши.

Вещерът изруга. Магическата джаджа реагираше на червеникавите котаци, но не и на гремлините. „Трябва да си поговоря за това с Фрингила“ — помисли си той, докато се приближаваше към нишата, в която се беше скрило съществото.

Амулетът затрепери силно.

„Точно навреме“ — каза си Гералт. Но веднага се замисли. В края на краищата, медальонът можеше и да не е чак толкова глупав. Стандартната и любима тактика на гремлините беше да избягат и да устроят засада, от която поразяваха преследвача с неочакван удар на острите си като сърпове нокти. Гремлинът можеше да го чака там, в мрака, а медальонът да сигнализира за това.