Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
— Ангулеме, пощади ни…
— … Изключително за почтена клиентела. Аз ще бъда мадам. Казвам ви, ще направим добри пари и ще си живеем като богаташите. Най-накрая ще ме изберат за съветница и тогава със сигурност няма да допусна да измрете, защото веднага щом ме изберат, аз ще избера вас и докато се усетите…
— Ангулеме, помолихме те. Изяж си филията с пастет.
Известно време цареше тишина.
— Какво преследваш сега, Гералт? Трудна ли е работата?
— Очевидците дават противоречиви описания. — Вещерът вдигна глава над чинията. — Следователно е или прискирник, което значи сравнително трудна работа, или дрелихон, което значи средно трудна работа, или нажемпик, тоест сравнително лесна работа. А може да се окаже и че работата е съвсем лека, защото са видели чудовището за последен път преди Ламас миналата година. Може да е напуснало Померол и сега да е на седем планини оттам.
— Което и му пожелавам — каза Фрингила, хапвайки си от гъшата кълка.
— А какво става с Лютичето? — попита изведнъж вещерът. — Не съм го виждал толкова отдавна, че черпя всички сведения за него от пеещите се в града пасквили.
— И ние не сме в по-добра ситуация — усмихна се Регис, без да отваря уста. — Знаем само, че нашият поет вече е в толкова близки отношения с принцесата госпожа Анариета, че си позволява дори пред свидетели да я нарича фамилиарно Невестулчице.
— Много точно попадение! — каза с пълна уста Ангулеме. — Госпожа принцесата наистина има нос като на невестулка. Да не говорим за зъбите.
— Никой не е съвършен — присви очи Фрингила.
— Самата истина.
Черната и бяла кокошка, разхождащи се из кухнята, започнаха да кълват обувките на Милва. Стрелкинята ги прогони с ритник и изруга. Гералт отдавна се заглеждаше в нея. Този път се реши.
— Мария — каза той сериозно, даже сурово, — знам, че разговорите ни трудно могат да се нарекат сериозни, а шегите ни — изискани. Но изобщо не е задължително да ни демонстрираш толкова кисела физиономия. Случило ли се е нещо?
— Със сигурност се е случило — каза Ангулеме. Гералт я изгледа предупредително. Твърде късно.
— Какво знаете вие? — Милва се изправи толкова рязко, че едва не събори стола си. — Какво знаете, а? Да ви вземат дяволите! Целунете ми задника всичките, разбрахте ли?
Тя взе чашата си от масата, пресуши я до дъно, след това, без да се замисля, я разби в пода. И избяга, като затръшна вратата след себе си.
— Работата е сериозна… — започна след малко Ангулеме, но този път вампирът я изгледа предупредително.
— Работата е даже много сериозна — потвърди той. — Не очаквах от нашата стрелкиня толкова крайна реакция. Обикновено така се реагира, когато на някого му бият шута, а не както е в случая, ти да биеш шута на някого.
— За какво говорите, по дяволите? — нервира се Гералт. — А? Може ли някой най-накрая да ми обясни за какво става въпрос?
— За барон Амадис дьо Трастамара.
— Сипаничавият ловец?
— Същият. Обяснил се е на Милва в любов. Преди три дни, по време на лов. Той вече от месец я кани на лов…
— Единият лов продължи два дни — нагло се озъби Ангулеме. — С нощуване в ловджийска хижа, разбирате ли? Залагам си главата…
— Млъквай, момиче. Продължавай, Регис.
— Официално и тържествено е поискал ръката й. Милва му отказала, явно в доста рязка форма. Баронът изглежда разумен човек, но явно е приел отказа като хлапак, навъсил се и веднага напуснал Боклер. А Милва оттогава изглежда така, сякаш са й потънали гемиите.
— Твърде дълго се заседяхме тук — промърмори вещерът. — Прекалено дълго.
— И кой го казва? — попита мълчалият до момента Кахир. — Кой го казва?
— Извинявайте. — Вещерът стана. — Ще поговорим за това, когато се върна. Померол ме очаква. А вещерите се славят с точността си.
След бурното бягство на Милва и тръгването на вещера, останалите продължиха да закусват в мълчание. Из кухнята, боязливо пристъпвайки с ноктестите си крака, сновяха двете кокошки, черната и пъстрата.
— Имам един проблем — заговори най-накрая Ангулеме, като вдигна очи от чинията, която топеше със залък хляб, и погледна към Фрингила.
— Разбирам — кимна магьосницата. — Няма нищо страшно. Колко време мина от последната ти менструация?
— Какви ги говориш? — Ангулеме скочи на крака, подплашвайки кокошките. — Нищо подобно! Става въпрос за съвсем друго!
— Добре, слушам те.