Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
— Сериозно?
— Да пукна, ако лъжа! Затова Лисичи дупки има делови връзки със село Дудно в Маехт. Там, говори се, земята ражда капаци за гърнета.
— От всякакъв вид и размери.
— Точно така, господин вещерю, точно така.
Продължиха нататък. Мълчаливо. Блесюр шумеше и се пенеше на бързеите.
— А ето там, вижте, господин вещерю, са руините на древния град Дун Тине. Ако се вярва на преданията, този град е бил свидетел на страшни сцени. Валгериус, наричан още Вдалим, убил там кърваво и жестоко невярната си жена, както и любовника й, майка й, сестра й и брат й. А после седнал и заплакал, кой знае защо…
— Чувал съм за това.
— Значи сте били тук?
— Не.
— Ха! Значи тази история се е разнесла надалеч.
— Точно така, господин управител, точно така.
— А ето там — посочи вещерът, — високата кула, там, зад онова градче? Какво е това?
— Това ли? Храмът?
— На кое божество?
— Кой ли го помни?
— Вярно. Кой ли?
Около пладне видяха лозите. Полегато спускащите се към Блесюр склонове на хълмовете, наесен покрити с редици равномерно обрязани лози, сега бяха диви и голи. На върха на най-високия хълм, изложени на ветровете, се врязваха в небето кулите на замъка Померол.
Гералт беше заинтригуван от водещия към замъка път — утъпкан и издълбан от копита и колелата на каруци не по-малко, отколкото главния път. Явно някой често пътуваше до замъка Померол. Вещерът се въздържа от въпроси, докато не забеляза близо до замъка няколко покрити с платнища каруци, солидни и здрави, от онези, които се използват за далечни курсове.
— Търговци — поясни управителят. — Търговци на вино.
— Търговци? — учуди се Гералт. — Как така? Мислех, че планинските проходи са затрупани със сняг, а Тусент е отрязан от света. По какъв начин са дошли в Тусент тези търговци?
— За търговците няма лоши пътища — каза със сериозно изражение Ферабрас. — Или поне за онези, които се отнасят сериозно към занаята си. Те, господин вещерю, имат следния принцип: ако целта е привлекателна, средство ще се намери.
— Наистина основателен и достоен за подражание принцип — изрече бавно вещерът. — Във всякакви ситуации.
— Несъмнено. Но, честно казано, някои от търговците висят тук от есента и не могат да се измъкнат. Ала не падат духом, казват: „Какво пък, пролетта ще сме първи, преди конкурентите ни да се появят.“ Наричат това „позитивно мислене“.
— И против този принцип е трудно да се възрази — кимна Гералт. — Интересува ме още нещо, господин управителю. Защо търговците стоят тук, в пустошта, а не в Боклер? Или принцесата не бърза да им предложи гостоприемството си? Може би се гнуси от търговците?
— Ни най-малко — възрази Ферабрас. — Госпожа принцесата винаги ги кани, но те учтиво отказват. И живеят при лозите.
— Защо?
— Казват, че в Боклер има само пирове, банкети, разгул и развлечения. Според тях там човек само бездейства, затъпява и си губи времето, вместо да мисли за печалбата си. А да мислиш трезво за целта си, без да се разпиляваш, е наистина важно. Само тогава можеш да достигнеш съответната цел.
— Наистина, господин Ферабрас — изрече бавно вещерът. — Радвам се на съвместното ни пътешествие. Изясних си много неща чрез нашия разговор. Наистина много.
Въпреки очакванията на вещера, те не тръгнаха към замъка Померол, а продължиха малко нататък, към възвишението след котловината, на което се издигаше поредният замък, по-малък и доста по-занемарен. Наричаше се Зурбаран. Гералт предвкусваше близката работа и се радваше на усещането. Тъмната крепостна стена с порутени зъбци изглеждаше като омагьосани руини, несъмнено гъмжащи от магии, чудесии и чудовища.
Вътре, в двора, вместо чудесии и чудовища, забеляза няколко души, погълнати от магически занимания като преливане на бъчви, миене на дъски и закрепването им една към друга с помощта на пирони. Миришеше на прясно отсечено дърво, прясна вар, котки, прокиснало вино и грахова супа — която им поднесоха малко по-късно.
Огладнели от пътуването, вятъра и студа, те ядоха охотно и безмълвно. Компания им прави заместникът на управителя Ферабрас, представен на Гералт под името Шимон Гилда. Прислужваха им две руси девойки с дълги поне две лакти коси. И двете хвърляха на вещера толкова красноречиви погледи, че той реши колкото се може по-бързо да приключи с яденето и да се захваща за работа.
Шимон Гилда не беше виждал чудовището. Знаеше как изглежда само от разказите на Други.