Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
Както обикновено в последно време, Асире вар Анахид предизвикваше учудване със своята скромна, но изискана елегантност. В малкото деколте на плътно прилепналата си тъмнозелена рокля нилфгардската магьосница носеше един-единствен изумруд на златна верижка. Маникюрите й, лакирани в много тъмно зелено, придаваха на композицията привкус на същинска магьосническа екстравагантност.
— Чакаме, госпожице Виго — напомни й Шеала де Танкарвил. — Времето тече.
Фрингила се изкашля.
— Дойде декември — започна да разказва тя. — Настъпи Юле, после — Нова година. Вещерът се успокои дотолкова, че името на Цири вече не изплуваше при всеки разговор. Експедициите за лов на чудовища, които той предприемаше редовно, сякаш го поглъщаха изцяло. Е, може би не съвсем изцяло.
Фрингила понижи глас. Стори й се, че в лазурните очи на Трис Мериголд припламна омраза. Но в края на краищата това можеше да е просто отблясък от пламъка на свещта. Филипа изсумтя, играейки си с камъка.
— Моля без такава скромност, госпожо Виго. Тук сме само свои хора. Жени, които много добре знаят какво друго освен удоволствието дава сексът. Всички ние използваме този инструмент, когато се наложи. Моля, продължете.
— Дори и денем да се опитваше да демонстрира необщителност, надменност и гордост — заговори Фрингила, — то нощем беше изцяло в моята власт. Казваше ми всичко. Пееше химни за моята женственост и като се има предвид възрастта му, доста щедри, трябва да призная. А после заспиваше. В обятията ми, притиснал устни към гърдите ми. Търсейки заместител на майчината любов, която никога не е познавал.
Сега вече беше сигурна, че това не е отблясък от свещите. „Добре, моля, ревнувайте — помисли си тя. — Завиждайте ми. Има за какво.“
— Беше изцяло в моя власт — повтори Фрингила.
— Връщай се в леглото, Гералт. Още не се е съмнало, по дяволите!
— Имам уговорка. Трябва да отида в Померол.
— Не искам да ходиш в Померол.
— Имам уговорка. Дал съм дума. Управителят на лозите ще ме чака при портите.
— Тези твои ловувания на чудовища са глупави и безсмислени. Какво искаш да докажеш, убивайки в подземията поредния звяр? Своята мъжественост? Знам по-добри начини. С други думи, връщай се в леглото. Няма да ходиш в никакъв Померол. Или поне не толкова бързо. Управителят може да почака, какъв е той в края на краищата? Искам да се любя с теб.
— Извинявай. Нямам време за това. Дал съм дума.
— Искам да се любим!
— Ако искаш да ми правиш компания на закуска, започвай да се обличаш.
— Ти вече не ме обичаш, Гералт! Не ме ли обичаш вече? Отговори ми!
— Облечи онази перленосива рокля, обшита с кожа от норка. Много ти отива на лицето.
— Беше изцяло под моя власт, изпълняваше всяко мое желание — повтори Фрингила. — Правеше всичко, каквото поискам. Така беше.
— Да, вярваме — произнесе извънредно сухо Шеала де Танкарвил. — По-нататък, моля.
Фрингила се изкашля в юмрука си.
— Проблемът беше в компанията му — продължи тя. — Тази странна шайка, която той наричаше своя дружина. Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах, който постоянно се вглеждаше в мен и се изчервяваше от усилие, опитвайки се да си спомни коя съм. Но изобщо не успяваше, защото съм посещавала Дарн Дифра, родовия замък на дедите му, когато е бил на шест или седем години. Милва, девойка на вид буйна и горда. Но аз два пъти я заварих да плаче, скрита в ъгъла на конюшнята. Ангулеме — вятърничаво дете. И Регис Терзиеф-Годфрой. Тип, който така и си остана загадка за мен. Цялата тази шайка му оказваше въздействие, което не можех да неутрализирам.
„Добре, добре — помисли си тя, — не вдигайте толкова високо вежди, не кривете уста. Изчакайте малко. Това още не е краят. Тепърва ще чуете за моя триумф.“
— Всяка сутрин — продължи тя — цялата им компания се събираше в кухнята, в най-долния етаж на замъка Боклер. Готвачът ги обичаше, кой знае защо. Винаги се намираше нещо вкусно за тях. Онази сутрин това бяха яйца, кисела супа, задушен патладжан, заешки пастет, половин гъска и бял салам с цвекло, освен това — солидна пита козе сирене. Всички ядяха с апетит, мълчаливо. С изключение на Ангулеме, която не млъкваше.
— Казвам ви, да си направим тук бордей. Когато извършим каквото имаме за вършене, да се върнем и да си направим публичен дом. Проучих града. Тук има всичко. Само бръснарници изброих десет, а аптеки — осем. А бордеят е само един, и то някакъв такъв неугледен, казвам ви. Никаква конкуренция. Ще отворим по-луксозен. Ще купим едноетажна къща с градина…