Господарката на езерото (том 1)

Внезапно вещерът излезе в огромна каверна, чийто таван тънеше в мрак, а в средата й имаше гигантска, черна, бездънна пропаст, през която беше прехвърлен каменен, опасен на вид мост.

От стените глухо капеше вода, звънтеше ехо. От пропастта лъхаше хлад и зловоние. Амулетът беше спокоен. Гералт премина през моста внимателно и предпазливо, стараейки се да не се допира до разпадащите се перила.

Оказа се, че от другата страна на моста има още един коридор. В гладко обработените стени се виждаха ръждиви поставки за факли. Там имаше и ниши, в някои от които стояха статуйки от пясъчник, но капещата вода с годините ги беше изгладила и превърнала в безформени идоли. В стените бяха зазидани и плочи с барелефи. Направени от по-здрав материал, те се бяха съхранили по-добре. Гералт разпозна жена със сърпообразни крила, кула, лястовица, глиган, делфин, еднорог.

Чу глас.

Спря се, затаи дъх.

Амулетът потрепна.

Не, слухът не го лъжеше, това не беше шумолене на ронещи се шистови камъни или ехо от капещата вода. Това беше човешки глас.

Гералт затвори очи, напрегна слуха си. Успя да локализира гласа.

Можеше да се закълне, че говоренето идваше откъм поредната ниша, зад поредната статуетка — размита, но не дотолкова, че да изгуби закръглените си женски форми. Този път медальонът се оказа на висота. Просветна и Гералт изведнъж забеляза в стената отблясък на метал. Той хвана размитата женска фигура, стисна я здраво и я завъртя. Разнесе се стържене, стената на нишата, закачена за метални панти, се завъртя, и зад нея се разкри вита стълба.

Отгоре отново се разнесе глас. Гералт не се колеба дълго.

Когато изкачи стълбите, откри врата. Тя се отвори лесно, без скърцане. Зад вратата имаше малко сводесто помещение. От стените стърчаха четири огромни месингови тръби, чиито краища се разширяваха като фунии. По средата между фуниите имаше кресло, а в креслото седеше скелет. Върху черепа с липсващи зъби се бяха запазили остатъци от шапка, върху костите имаше дрипи от някогашни разкошни дрехи, на шията имаше златна верижка, а на краката — прогризани от плъховете остри обувки от козя кожа.

От едната от тръбите се чу кихане, толкова гръмко и неочаквано, че вещерът подскочи. После някой подсмръкна. Усиленият от месинговата тръба звук беше наистина адски.

— Наздраве — прозвуча в тръбата. — Ама че ви тече носът, Скелен.

Гералт избута скелета от креслото, като не пропусна да свали и сложи в джоба си златната верижка. После сам се настани на мястото за подслушване, до фунията.