20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Да, да, слава богу, господине — отговори Мускетон. — Много добре съм.
— Но нищо ли няма да кажеш за приятеля си Планше?
— Приятеля ми Планше! Планше, ти ли си това? — извика Мускетон с отворени прегръдки и сълзи на очите.
— Аз съм — отвърна благоразумният Планше, — но исках да видя дали не си се възгордял.
— Възгордял пред стар приятел! Никога, Планше. Ти не си мислил това или пък не познаваш Мускетон.
— Чудесно, щом е тъй! — каза Планше, като слезе от коня си и на свой ред тръгна с отворени прегръдки към Мускетон. — Ти не си като ония мръсник Базен, който ме държа два часа под навеса и се престори, че не ме познава.
Планше и Мускетон се прегърнаха тъй горещо, че присъствуващите се трогнаха силно и започнаха да смЯтат Планше за някой преоблечен господар — толкова високо мнение имаха за положението на Мускетон.
— А сега, господине — рече Мускетон, като се освободи от прегръдките на Планше, който напразно опитваше да съедини ръцете си зад гърба на приятеля СИ; — а сега, господине, позволете ми да ви оставя, щото не искам някои друг да съобщи на господаря за пристигането ви; той няма да ми прости, ако дам на някой да ме изпревари.
— Моят мил приятел! — каза д’Артанян, като отбягна да назове Портос нито със старото, нито с новото му име. — Значи той не ме е забравил?
— Забравил? Той! — извика Мускетон. — Ден не е минал, без да чакаме известие, че сте произведен м маршал, или на мястото на господин дьо Гасион, или мястото на господин дьо Басомпиер.
По устните на д’Артанян се мярна една от тия меланхолични усмивки, които бяха оцелели в дъното на сърцето му след разочарованията на младостта.
— А вие, селяндури — продължи Мускетон, — останете при господин граф д’Артанян и му отдавайте чести колкото се може по-добре, докато аз доложа на негова светлост за пристигането му.
И като се качи с помощта на две милосърдни дуе на силния си кон, докато по-пъргавият Планше скочи сам на своя, Мускетон препусна по тревата на алеята слаб галоп, който свидетелствуваше още повече в полза на гърба, отколкото на краката на животното.
— А, началото е добро! — каза д’Артанян. — Тук няма нито тайни, нито мантии, нито политика; смеят се от сърце, плачат от радост, лицата са почти метър широки; наистина, струва ми се, че самата природа прави това, че дърветата вместо с листа и цвят са покрити с малки зелени и розови панделки.
— А пък на мен се струва — рече Планше, — че тук надушвам най-сладка миризма на печено, вижда помощникготвачи, наредени от двете страни по пътя ни, за да ни видят. Ах, господине, какъв готвач трябва да има господин дьо Пиерфон, който обичаше ТОЛКОВа много и тъй добре да яде още когато се наричаше само господин Портос!
— Стига! — извика д’Артанян. — Ти ме плашиш. Ако действителността отговаря на външността, аз съм изгубен. Такъв щастлив човек няма да запусне никога щастието си и при него ще имам толкова успех, колкото и при Арамис.
XIII. КАК Д’АРТАНЯН, КАТО СЕ СРЕЩНА ОТНОВО С ПОРТОС, ВИДЯ, ЧЕ ЩАСТИЕТО НЕ Е В БОГАТСТВОТО
Д’Артанян премина оградата и се намери пред замъка; той слизаше от коня, когато на външната стълба се появи някакъв великан. Нека бъдем справедливи към д’Артанян: независимо от егоистичните съображения сърцето му заби от радост, когато той видя тоя висок ръст и войнствена фигура, които му напомняха един храбър и добър човек.
Той изтича към Портос и се хвърли в прегръдките му; всички слуги, наредени в кръг на почтително разстояние, ги гледаха със смирено любопитство. Мускетон, на първия ред, си триеше очите; горкият момък не преставаше да плаче от радост, откак видя д’Артанян и Планше.
Портос улови приятеля си за ръката.
— О, колко се радвам, че ви виждам отново, мили д’Артанян! — извика той с глас, който се беше превърнал от баритон в бас. — Значи не сте ме забравили?
— Да ви забравя? О, мили дьо Валон, забравят ли се най-хубавите дни на младостта, верните приятели и заедно посрещнатите опасности? Като ви виждам отново, цялото ни старо приятелство минута по минута възкръсва в паметта ми.
— Да, да — отговори Портос, като се мъчеше напразно да засуче нагоре мустака си, увиснал в селската самотия, — да, големи глупости извършихме навремето си и доста неприятности създадохме на клетия кардинал.
И той въздъхна. Д’Артанян го погледна.
— Във всеки случай — мирно продължи Портос — бъдете добре дошъл, мили приятелю, вие ще ми помогнете да се развеселя. Утре ще идем на лов за зайци в полето — великолепно поле имам — или за сърни в горите ми — чудно хубави гори. Аз имам четири хрътки, които минават за най-леките в цялата провинция, и хайка кучета, които нямат равни на себе си на двайсет левги наоколо.