20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
И Портос въздъхна отново.
„Охо! — си каза д’Артанян. — Нима моят юначага не е тъй щастлив, както изглежда?“
След това каза гласно:
— Но най-напред ще ме представите на госпожа дьо Валон, защото си спомням едно писмо с любезна покана от вас, на което в края тя е благоволила да прибави няколко реда.
Трета въздишка на Портос.
— Аз изгубих госпожа дю Валон преди две години — каза той — и още скърбя за това. Ето защо и напуснах замъка си дю Валон край Корбей и се преселих в имението дьо Брасьо, а после обстоятелствата ме принудиха да купя и това имение. Бедната госпожа дю Валон! — продължи Портос, като направи печална гримаса. — Тя не беше жена с много отстъпчив характер, но накрая все пак се примири с моите навици и вкусове.
— Значи вие сте богат и свободен? — каза д’Артанян.
— Уви! — отговори Портос. — Вдовец съм н имам четиридесет хиляди ливри доход. Хайде да закусим, искате ли?
— И то много; утринният въздух ми отвори апетита.
— Да, въздухът ми е чудесен.
Те влязоха в замъка; вътре всичко беше позлатено от горе до долу; позлатени корнизи, позлатена резба, позлатени мебели.
Наредена маса ги чакаше.
— Виждате — каза Портос, — у мен винаги е така.
— Дявол да го вземе, поздравявам ви! Такава маса няма и кралят.
— Да, чувах, че Мазарини го храни много лошо. Опитайте гоя котлет, мили д’Артанян, той е от моите овни.
— Вие имате много нежни овни, поздравявам ви.
— Да, те пасат в моите ливади, а ливадите са ат ХВОНН.
— Дайте ми още.
А, Не, вземете по-добре от гоя заек; убих го вчера в едно от моите пасища за зайци.
— Дявол да го вземе, какъв вкус! — каза д’Артанян. — О, вие с мащерка ли храните вашите зайци?
— А как намирате виното ми? — запита Портос. — Приятно е, нали?
— Превъзходно е.
— А при това е местно.
— Наистина ли?
— Да, от южния склон на планината ми; това лозе дава двайсет бъчви.
— Но това е истински гроздобер!
Портос въздъхна за пети път. Д’Артанян броеше въздишките му.
— Но слушайте, мили ми приятелю — каза той, като любопитствуваше да проникне в тая загадка, — май че нещо ви опечалява. Да не би да страдате случайно?,. . Да не би здравето …
— Отлично е, мили мой, по-добро е от когато и да било; мога да убия с юмрук вол.
— Тогава семейни неприятности …
— Семейни? За щастие съм сам-самичък на света.
— Но тогава какво ви кара да въздишате?
— Мили мой — каза Портос, — ще бъда откровен с вас: аз не съм щастлив.
— Вие не сте щастлив, Портос? Вие, който имате замък, ливади, планини, гори; вие, който най-после имате четиридесет хиляди ливри доход, вие не сте щастлив?
— Мили мой, наистина имам всичко, но съм сам сред всичко това.
— А, разбирам: вие сте заобиколен от сиромаси, което е унизително за вас.
Портос побледня леко и пресуши огромна чаша вино от лозето си на южния склон.
— Съвсем не — каза той, — напротив; представете си, че всички те са селски благородници, които имат някаква титла и се смятат за потомци на Фарамон1, Карл Велики или най-малко на Юг Капет2. Аз се заселих тук след тях, следователно трябваше да отида
——
Фарамон — френски крал — 430–428 г. Б. пр.
Юг Ка пет — родоначалник на френската кралска династия . Б. пр.
пръв при тях, което и направих; но знаете ли, мили мой, госпожа дю Валон …
При тия думи Портос като че ли се задави.
— Госпожа дю Валон — продължи той — беше от съмнително благородство; първия път тя беше омъжена (струва ми се, д’Артанян, че не е нещо ново за вас) за прокурор. Те намериха, че това е гадно. Точно така казаха: „гадно“. Разбирате, за такава дума мога’ да се убият тридесет хиляди души. Аз убих двама; това накара другите да млъкнат, но не ме направи техен приятел. Така че сега съм извън обществото, живея сам скучая, чезна.
Д’Артанян се усмихна; той забеляза слабото място и приготви удара.
— Но най-после — каза той — вие сам сте благородник и жена ви не може да ви отнеме благородството.
— Да, но разбирате ли, тъй като не съм от историческите благородници като Куси, които се задоволяваха с титлата „милостиви господарю“, или Роаношш, които не искаха да бъдат херцози, всички тия хора, все виконтове или графове, са винаги на първо място — в черква, при церемонии, навсякъде — и аз си мълча. О, ако бях поне…
— Барон, нали? — опита д’Артанян, като довърши изречението на приятеля си.
— О! — извика Портос със светнало лице. — О, ако бях барон!
„Добре — помисли си д’Артанян, — тук успехът ми е сигурен.“