Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Чудесно — прекъсна я той. — В момента приключвам една доста голяма продажба. Аз… взех един стопаджия и се оказа, че му трябват компютри за една сравнително мощна фирма…
— Сам, да не си пил?
— Нито капка.
— Продал си компютър на някакъв си стопаджия! Остава да ми кажеш, че си видял и летяща чиния.
— Не ставай глупава — каза Нортън. — Летящи чинии няма.
На по-следващата сутрин пристигнаха в Лос Анджелис.
Бе изготвил цялата поръчка и всичко бе уточнено. Пресметна, че комисионата ще му стигне за нова кола — може би от онези шведските, за които бе чувала сестрата на Елън. Дребосъкът откри без каквито и да е затруднения адреса на наетия от Елън апартамент, справи се с лабиринта от автостради съвсем леко и уверено и спря точно пред къщата.
— Беше много приятно пътуване, младеж — рече той. — Днес ще говоря с банкерите си за твоята прекрасна машинка. Впрочем тук се разделяме. Сега трябва да откачиш ремаркето.
— А какво да кажа на жена си за колата?
— О, просто й кажи, че си я продал на стопаджията на сметка. Мисля, че ще остане доволна.
Излязоха от колата. Докато Нортън откачаше ремаркето, дребосъкът взе нещо от багажника, който се бе отворил миг преди това. Беше голям гумен брезент. Започна да го разстила върху колата.
— Нали ще ни помогнеш? — попита той. — Разгъни го внимателно, така че да покрие всичко, включително и калниците.
И влезе в колата, докато учуденият Нортън грижливо разгъваше брезента.
— И предното стъкло ли да покрия? — попита той.
— Всичко — каза дребосъкът и Нортън покри стъклото.
Сега колата изобщо не се виждаше.
Чу се съскане като от спукана гума. Брезентът започна да спада. Докато продължаваше да се смъква към земята, отдолу се дочу весел глас:
— Късмет, младеж!
След секунди брезентът бе спаднал под метър. След още една минута лежеше прострян на паважа. От колата нямаше и следа. Сякаш се бе изпарила или бе потънала в земята. Бавно и с недоумение Нортън повдигна брезента, нагъна го, сложи го под мишница и влезе в къщата, за да съобщи на жена си, че е пристигнал.
Сам Нортън не срещна дребосъка никога повече, но продажбата се осъществи и с комисионата си купи нова кола, а му остана и нещо отгоре. Той още пази брезента. Държи го сгънат и заключен на сигурно място в мазето. Страхува се да го изхвърли и не му се мисли какво би станало, ако някой случайно го намери и го разгъне.
Кристофър Сташеф
Алхимикът и вещицата
Вятърът виеше около дървената хижа, нахвърляше се върху стрехите и блъскаше капаците на прозорците и вратата. Люшкаше близките борове и те простенваха. Опита се да се напъха в пролуките между гредите, след което се хвърли да провери керемидите на покрива. Накрая нахълта задъхан в комина.
Вътре Еймър го чу и се обърна да затвори отдушника. Вятърът се блъсна в металните капаци и учуден спря за миг, но веднага започна да тропа и да удря по тях. Най-после се отказа и се втурна обратно нагоре по комина с гневни ругатни.
Еймър погледна нагоре. Въздъхна, поклати глава и му се изплези, надявайки се вятърът да не разбере. Завърши шева на месинговата тръба и остави поялника.
— Господарю — обади се Уилоу, — к’во прайш?
Тя представляваше кълбо светлина, поставено в голям буркан. Ако човек я разгледаше по-отблизо, можеше да види вътре в кълбото очертанията на миниатюрен, изключително изящен хуманоиден силует.
— Духало, Уилоу.
Еймър внимателно огледа тръбата. Беше приятен мъж, но прекалено сериозен за трийсетгодишната си възраст.
— И к’во ше духаш с него?
— Въздух.
Еймър духна в тръбата, за да се убеди, че по нея няма никакви пукнатини. Отвън вятърът го чу и се хвърли към всички дупчици и процепи в пристъп на удвоена ярост срещу някакво същество, което си позволява да го имитира. Еймър обаче не му обърна никакво внимание.
— Естествено, че ще духаш въздух — възмути се Уилоу. — Какво друго може да се духа? Искам да знам защо!
— За да правя стъклени съдове.
Еймър отиде до огнището и погледна в котела с гъсто течно стъкло, което клокочеше на огъня. Тлеещите въглени отделяха много пушек и той отвори отдушника, за да проветри.
Вятърът отново се стрелна с радостен крясък в комина. Секунда по-късно се измъкна, кашляйки и кихайки от пушека.
— О, аз обичам стъклото! — изчурулика кълбото.
— Красиво е, нали?