Магьоснически свят

Имаше още много работа, разбира се. Винаги имаше още нещо за вършене.

Взе нож и една пръчица, седна в креслото пред огнището и започна да дялка.

— Сега к’во прайш?

— Макет на човешки скелет, Уилоу.

Изряза внимателно с резбарски нож една ивица върху тънката костица, отдръпна ръка за преценка, сравни я с илюстрациите в учебника по анатомия на Гален, който бе отборен от едната му страна, и кимна удовлетворен. Остави я и взе следващия грубо издялан и по-масивен кокал и заоформя детайлите.

— Това пък за к’во ти е?

— За да изуча по-добре човешката анатомия, скъпа.

— А защо ти е да я изучаваш?

— За да напиша книга — усмихна се Еймър.

Върхът на ножа постепенно извайваше миниатюрен череп. На масата до лакътя му лежаха микроскопично ребро, таз и цял набор от костици. Имаше и една камара скици и листове, изрисувани и изписани от неговата ръка. Еймър подготвяше свой учебник по анатомия.

— О — продължи кълбото, — аз също пиша книга. Ще я нарека „Странни маниери при двуногите животни“.

— Сериозно! — вдигна поглед той. — И откъде събираш информация?

— Като те наблюдавам. Ти си странен почти колкото тях. Да проверим… „прави малки скелети“…

Еймър се усмихна и се зачуди какво ли използва малката му пленница за писалка и мастило или пък за хартия. Естествено, той никога не бе чувал за електричество, да не говорим за пренареждането на електрическите товари, благодарение на които Уилоу съхраняваше своите думи.

— И за теб не бих казал, че си конформистка. Обикновено блуждаещите огънчета не пишат книги, както знаеш.

— С какъвто се събереш, такъв ставаш.

— Touché7 — усмихна се Еймър. — Май наистина съм малко ексцентричен.

— Няма никакво „май“. Занимаваш се с прекалено много неща, с каквито хората обикновено не се занимават.

— Наистина ли?

— Ъхъ — подскочи кълбото. — Да речем, те не смесват разни миризливи прахове и прочее. Освен това не ловят блуждаещи огньове и не ги държат в бутилки!

— Стъкленици — поправи я механично Еймър. — Надявам се, не би искала да се чувствам самотен, нали?

— Не — промълви тъжно огънчето. — И това хората обикновено не го правят.

— Кое? Да са самотни ли?

— Ъхъ. Обикновено живеят в градове или пък във ферми — с други хора, не по планинските чукари — абсолютно сами.

— Е, да — съгласи се Еймър. — Признавам, че е така. Но жителите на Салем не искаха да остана там, Уилоу.

— О, не, бас ловя, че са искали. Ти само си мислиш, че не са искали.

— Не е вярно — намръщи се той. — Боя се, че го показаха съвсем ясно. Изгориха къщата и бележниците ми и изпотрошиха инструментите ми. Едва си спасих живота.

— Не! — смая се Уилоу.

— Не, ама да — каза кротко Еймър.

— Но защо, господарю?

— Защото Самона им каза, че съм магьосник. Впрочем не мисля, че биха й повярвали без доказателства — никога не са я харесвали особено — с изключение на младите мъже, и то по възможно най-грозния начин. Някой положително й е помогнал с приказките си, че съм сключил договор със сатаната.