Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Господарю! — задъха се Уилоу. — Но ти не си, нали?
— Разбира се, че не съм, Уилоу. Аз съм алхимик, а не магьосник.
— Каква е разликата? — попита объркана тя.
— Един магьосник придобива магическите си способности, като продаде душата си на дявола — заобяснява Еймър. — Един алхимик постига чудодейните си резултати, като изучава природата и разума.
— Но как? — изпадна в пълно недоумение тя.
— Като прави логически обобщения, обхващащи все повече естествени и свръхестествени явления.
— Щом казваш — съгласи се неуверено огънчето. — Поне сигурен ли си, че тук си в безопасност?
— О, да. Напълно — промърмори той.
Защото Еймър бе построил не само къщата. Беше изградил и сложна система от капани и предупредителни съоръжения в широк периметър около нея, тъй като бе твърде възможно добродетелните преселници да не мирясат, докато не го заловят и не го изгорят на някой стълб.
— Не е изключено — добави той — салемците все още да ме търсят. Сигурен съм, че Самона няма да се укроти, докато не си уреди сметките с мен.
— На какво иска тази Самона? И защо ще казва, че си еди-какво си, щом не си?
— Самона е много красива млада вещица от Салем, само че те не знаят, че е вещица. А им каза, че съм магьосник, защото ме мрази.
— Тебе ли мрази? — не повярва Уилоу.
— Мрази ме — потвърди Еймър.
Не че беше дал на Самона някакъв повод да го мрази — той наистина бе абсолютно безразличен към всяко същество, което ходи на два крака, и най-вече към тези, които носят поли. И Самона го презираше за това, но по същите причини мразеше и цялата колония.
Ето това Еймър не можеше да проумее, защото, макар да ненавиждаше пуританите заради тяхната сдържаност, тя самата бе изключително необщителна, да не говорим, че повечето от по-нахаканите младежи все още имаха белези от ноктите й заради момчешкото си безочие да си позволят да интимничат с нея.
— А защо те мрази, господарю?
— Защото мрази всички мъже — предположи Еймър.
— А, добре — това го разбирам. Но точно тебе защо?
— Защото чудодействата ми са толкова силни, колкото и нейните магии.
— Но това не е причина да те мрази!
— За жените е, Уилоу — въздъхна той.
— Не-е, не е! — бе категорична Уилоу. — За мен не е, а аз съм жена!
— Различно е. Ти си блуждаещо огънче.
— Че коя жена не е? — върна му го тя. — Би трябвало да има някаква друга причина, господарю.
— Е, има наистина. Тя продаде душата си на дявола, а аз не го направих.
Въпреки отказа да продаде душата си Еймър бе натрупал благодарение на своите експерименти повече магически умения, отколкото Самона бе придобила от сделката със сатаната.
— Мисля, че по рождение двамата имахме еднакви заложби, останалото беше въпрос на обучение. Доскоро тя смяташе, че е платила много по-ниска цена от мен, но вече е започнала да осъзнава, че сметката й тепърва ще расте и ще става все по-непосилна за изплащане. Моето обучение ми отне много повече време, но пък ще ми възстанови всичко с лихвите.
— О — успя само да каже огънчето. И след голяма пауза добави: — Тогава нищо чудно, че те мрази.
— Не виждам никаква логика… — погледна я учуден той.
— Така е, господарю — съгласи се тя. — Няма логика.
— В такъв случай е крайно необходимо да я държа под око.
Еймър остави мъничката кост и се върна при огнището.
Нареди новите стъкленици на поднос и ги отнесе до една канелка в стената. Завъртя кранчето и рукна чиста, искряща вода, макар канелката да се подаваше направо от гредата. Беше свързана с един прохладен планински извор, който бълбукаше на километър и половина от къщата — алхимикът отлично се бе възползвал от своите проучвания.
Изми стъклениците с вода и пясък и ги нареди по металните лавици, поставени по дължината на цялата стена. Не мина минута и мехурчетата от една реторта вече се изливаха с бълбукане в охладителната тръбичка, от която дестилатът се изцеждаше в стъкленица.
Докато я чакаше да се напълни, отиде до друга маса, където имаше стойки с шишенца, друга реторта, няколко епруветки и малък тигел. Зад тях на полици бяха наредени бурканчета и кутийки с грижливо залепени етикети. Еймър взе една по-голяма стъкленица, напълни я с вода и я постави върху спиртна лампа със странна форма. След това започна да отсипва различни прахове в друга стъкленица.
— Така… зелен пипер… захар… канела…
— Добре звучи, господарю.
— … счукани криле от прилеп…