През страната на скипетарите

— Въпреки това ги задръж, защото виждам, че си беден. Както изглежда, си очаквал скипетарите, които ще минат оттук?

— Така е, шериф.

— Колко скипетари ще дойдат?

— Четирима. Единият от тях, който е обут с дълги ботуши и носи голяма, тъмна брада, яздел арабски вран кон. Този жребец не е ли арабски?

— Да.

— Така си и помислих, затова ви сбърках с онези убийци.

— Кой ти каза, че ще дойдат скипетари?

— Хм! Не мога да ви открия.

— Ти си много потаен човек.

— Сигурно нямаше да съм толкова потаен, но с вас има нещо, което ми се струва подозрително.

— Така ли? И какво е то?

— Двата дълги ботуша, които са вързани отзад на седлото. Жребецът е налице. Виждам и ботушите. Липсва само мъжът, който трябва да язди врания кон и да е обут с тези ботуши. Ако не беше благословен потомък на Пророка, когото…, ах, ето го пак идва!

Един млад мъж идваше през нивата право към къщичката.

— Кой е този? — попитах аз.

— Синът ми, Абид, който беше водач…, о, Аллах не биваше да говоря за това!

Предположих за какво става дума. Явно мюбарекът беше стигнал дотук с тримата си придружители, за да вземе за водач младия мъж до някое място, към което не познаваше пътя.

Тъй като предполагаха, че и ние ще минем оттам, и в случай че се измъкнем от аладжите, ще съберем сведения, бяха вързали бащата и сина с някаква лъжа, като вероятно ни бяха описали като скипетари. Надявах се, че синът ще бъде по-разговорлив от баща си.

Щом Абид се приближи, видях, че по лицето му беше изписано лошо настроение. Той бегло ни поздрави и понечи да влезе в колибата. Старецът обаче го хвана за дрехата и го попита:

— Защо не казваш нищо, Абид? Получи ли хубав бакшиш?

— Да, бакшиш! Нещо съвсем друго получих, но не и бакшиш — отвърна младият човек, който явно беше много ядосан. — Хората стават все по-лоши. Дори и на светците не може да се вярва.

— Да не би да имаш предвид стария мюбарек? — попитах го аз.

— Как се сети? Да не би да си му добър приятел?

— О, тъкмо обратното. Ние сме хората, за които ви е предупредил.

— Аллах, Аллах! — извика старецът изплашено. — Така си и знаех! Ефенди, надявам се, че ще ни пощадиш. Ние сме бедни хора. Абид плете кошници от върбовите клони, които внуците ми режат край реката. Но аз за нищо не ставам, защото дори не мога да беля пръчките, понеже, както виждаш, пръстите ми са изкривени от подагра.

Той протегна ръцете си към мен.

— Бъди спокоен! — обясних му аз. — Ние не сме разбойници!

— Но нали току-що каза, че вие сте хората, за които са ни предупредили.

— Ние сме чужденците, за които е ставало дума. Но това че сме скипетари, е лъжа.

— Къде е конникът, на когото е жребецът?

— Аз съм. Сменихме си конете, а аз се преоблякох, за да не ме познаят веднага хората, които искам да заловя. А ти, изглежда не си видял нищо добро от мюбарека?