Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Пристъпих между краката й и вдигнах полата. Тя вече дишаше на пресекулки, както и аз.
Без да отпускам извитата й ръка, започнах да я докосвам отново. Не знам какво чаках. Сигурно исках да я поизмъчвам малко, по-скоро и двама ни.
— Хайде — прошепна тя. — Направи го или ще те убия.
Сърцето ми туптеше толкова силно, че отекваше в черепа ми. Пръстите на ръцете и краката ми бяха изтръпнали. Раздалечих краката й, размазах малко от нейната влага върху себе си и влязох в нея с едно плавно движение.
Тя си пое дъх толкова шумно, че звукът премина през мен като микрофония. Започнах да се движа, бедрата ми се поклащаха напред и назад, коремът и задникът ми се свиваха и разпускаха с всеки мощен тласък.
Погледнах я. Лицето й беше подпряно на една страна върху скрина, очите й бяха здраво стиснати, устата й беше отворена, от болка, екстаз или от двете, не знам. По бузата й се стичаха сълзи. Продължих. Изобщо не забавих.
Измина минута, може би две. Забравих коя беше тя, кой бях аз, защо бяхме тук. Съществуваше само стаята, жегата, единението, генериращо ритъм, стар като океана.
Чух силен стон и осъзнах, че съм го издал аз. А може да беше тя. Отвори очи и ме погледна, молейки за нещо. Пуснах ръката й и я хванах за хълбоците. Тя се вкопчи в страничните ръбове на скрина и стъпи на пръсти, повдигайки още по-високо задника си. Устните й мърдаха, но ако изричаше думи, аз не ги чувах. Краката й трепереха. Усетих оргазмът й да наближава и това ме влуди. Забих още по дълбоко пръсти в хълбоците й. Грохотът в гърдите ми подпалваше всичко — краката ми, топките ми, корема, тялото й под мен, всичко. Чух я отново да псува на иврит, усетих я да свършва на талази под мен и навсякъде около мен, усетих себе си да свършвам заедно с нея.
Накрая утихна. Отпуснах се отгоре й, поел част от тежестта си на ръцете. Останахме така, дишането ни се успокои, потта ни изсъхна, малко по малко си възвръщахме самообладанието.
След малко се надигнах и отстъпих встрани. Докоснах я по рамото.
Тя се оттласна от скрина и ме погледна. И двамата не казахме нищо.
— Добре ли си? — попитах след малко.
— Да. Добре съм.
— Искаш ли да говорим?
— Не. Искам да се махна оттук.
— Ще ти помогне ли?
— Не.
— Дали тогава да не поговорим.
Настъпи мълчание. Тя сведе поглед към остатъците от сутиена и блузата си и ги остави да се свлекат на пода. Излезе и от полата си.
— Кажи ми само едно нещо, става ли? — каза.
— Да.
— Кажи ми, че го правиш за пръв път. Имам предвид, без презерватив.
Сетих се за Наоми, а още повече за Мидори.
— Не съм го правил от няколко години.
Тя кимна.
— Добре. Макар че в момента прихващането на СПИН или на каквото ще да е, е последната ми грижа.
— Обясни ми какво става.
Тя влезе в банята и взе хавлия от закачалката. Аз сторих същото. Отидохме на леглото и седнахме.
— Мъжете, които си убил в Манила — поде тя, оглеждайки ръцете си. Гласът й беше леко дрезгав. — Двама от тях са били служители на ЦРУ.
Погледнах я. Видях, че не ме лъже. Изругах:
— Мамка му.
Тя не отвърна. След малко попитах:
— Колко е зле?
— Моите хора се боят, че ЦРУ ще те намери и ще проговориш. Не искат да поемат този риск.
— Затова изпратиха теб.
Тя сви рамене.
— Ти какво щеше да направиш?
— Дошла си тук, за да ме предадеш.
— Така си мислех. Вече не съм сигурна.
— Не точно това се надявах да чуя.
— Но е истината.
— Не би ли могла сама да натиснеш спусъка?
— Това, което върша, е достатъчно трудно.
Замълчахме, докато аз осмислях чутото.
— Сега какво? — попитах.
Тя отмахна няколко кичура от лицето си.
— Трябва да се обадя на свръзката си и да му съобщя кога и къде ще си уязвим.
— И какво ще му кажеш?
Тя погледна към тавана.
— Нямам абсолютно никаква представа.
— Защо си промени намерението? — попитах и си помислих: „А може и да не си. Може би това е най-доброто ти изпълнение в кариерата.“
Трябваше да продължа да подлагам на изпитание това твърдение. Според мен начинът, по който беше реагирало тялото й, не беше театър. Но може би още куп мъртви мъже бяха убеждавали себе си в същото. А може би аз бях глупак да мисля, че тялото винаги следва съзнанието. И обратното.
Настъпи продължително мълчание. Тя го наруши:
— Дотук имаш късмет. Не познавам друг човек, чийто късмет да е издържал толкова дълго. Но никой не е защитен от куршумите. Не мога да продължавам да те измъквам.
— Да ме измъкваш ли?