Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
— Твоите хора казаха ли ти в какво ме замесиха? — попитах.
Тя ме погледна и от нещо в изражението й разбрах, че всъщност не й харесва. Не за това се бяхме прибрали в стаята. Не беше част от сценария.
— Не. Съобщава се само необходима информация. Ако не трябва да знам, по-добре да не знам.
— Поръчаха ми да очистя един в Манила.
Дилайла поклати глава.
— Защо ми го казваш?
— Не искам отношенията между нас да са само необходима информация. Ако е така, значи просто се прецакваме един друг.
— Пазим се един друг.
— Ти ще ме пазиш ли?
— От какво?
— От нещо лошо.
— Не ме поставяй в това положение.
— А ако ти се наложи да избираш?
Очите й се присвиха едва забележимо.
— Не знам. А ти какво би направил?
Погледнах я.
— Аз съм лесен. Нали знаеш, че не вярвам в нищо? И сам решавам.
— Това не е отговор.
— По-добър е от твоя току-що.
— Казах ти, че не знам. Съжалявам, ако не това си очаквал да чуеш.
— Очаквам истината.
— Знаеш коя съм.
— Точно това те питам.
Тя се разсмя.
— Виж какво, просто си ме представи като омъжена жена. Със семейство, при което винаги трябва да се прибирам.
Не й отговорих. След малко тя каза:
— И престани да се правиш на изненадан.
Това беше опасно близо до твърде добре познатото ми оправдание: „Много добре си знаел в какво се забъркваш. Който се забърква, си носи последствията.“
От всички възможни ъгли и съществуващи ходове истината ми се струваше нещото, за което е най-малко подготвена. Колкото по-близко се придържах към нея, толкова по-малко почва щеше да остава под краката й.
— Тук си само по лични причини? — попитах.
Тя помръдна с милиметър на дивана.
— Да.
— Погледни ме в очите, когато ми го казваш.
Погледна ме. Мълчанието се проточи.
— Тук съм само по лични причини — повтори.
Не. Познавах я от общите ни моменти в Рио. Ако казваше истината, моите подозрения щяха да я провокират моментално. Но сега се опитваше да контролира поведението си въпреки умората, обърканите емоции, алкохола и натиска на моите въпроси, и усилието й личеше.
Изгледах я мълчаливо. Тя не отмести очи. Измина продължително време — десет секунди, може би петнайсет. Забелязах по страните й да плъзва лека руменина, а ноздрите й да се разширяват едва забележимо с всяко вдишване.
В един момент извърна очи. Раменете й се повдигаха и спускаха с ритъма на дъха й.
— Майната ти — изруга почти шепнешком. — Майната ти.
Огледа бързо и опитно стаята.
Стана и закрачи. Отпърво бавно, след това по-бързо, кимайки все едно се беше уверила в нещо и се опитваше да го приеме. Гледаше навсякъде, но не и към мен.
— Трябва да си ходя — каза по-скоро на себе си, отколкото на мен. Отиде до единия гардероб, издърпа едното чекмедже и започна да тъпче нещата си в сака.
— Дилайла.
Нито ми отговори, нито спря. Отвори второ чекмедже и натъпка в сака и неговото съдържание. Изправих се.
— Дилайла.
Тя преметна сака през рамо и тръгна към вратата.
— Чакай — казах и застанах на пътя й.
Опита се да ме заобиколи отляво. Попречих й. Понечи да мине отдясно, по-бързо. Не.
Имах чувството, че не съществувам за нея. Сякаш нещо й пречеше и тя упорито се опитваше да го заобиколи. Неуспехът обаче пренасочи вниманието й и изведнъж забеляза, че препятствието съм аз. Очите й се присвиха и ушите й сякаш прилепнаха към главата като на котка. С периферното си зрение забелязах как премества тежестта си и завърта леко таза. След което десният й лакът се насочи към слепоочието ми.
Отдръпнах глава и повдигнах леко лявото си рамо, като междувременно блокирах удара с лявата си ръка. Лакътят й обърса косата ми. Лявата й ръка вече връхлиташе от другата страна. Прикрих се, коленичих и отбих и този удар.
Тя се отдръпна и насочи основата на дланта си към носа ми. Извърнах се и я парирах с дясната си ръка. От другата страна — същото развитие.
Опита още два бързи удара в главата ми. Избегнах по-неприятния. Тя сграбчи китката ми и се опита да ме извади от равновесие, но яростта и безсилието подкопаха тактиката й.
Ако тялото ми е научило нещо от двайсет и петте години джудо в „Кодокан“ в Токио, то е да стои изправено. Дилайла със същия успех можеше да се опита да помести някоя от дебелите тикови греди на павилиона.