Денят на змията
- Автор: Олтън Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Денят на змията». Краткое содержание книги:
— Какво оръжие? — попита Прзистас.
— Споменали са думите „ядрен синтез“, нищо повече.
Остров Санибел
Западното крайбрежие на Флорида
Докато минаваше, Доминик намали покрай будката за пътната такса на моста към остров Санибел. Електронните сензори записаха регистрационния номер на черната й кола „Пронто Спайдър“ и мигновено предадоха информацията в министерството на транспорта. Там добавиха сумата към месечната й сметка за транзитно минаване. Още километър и половина Доминик поддържа скорост под осемдесет километра в час, защото знаеше, че е в обхвата на автоматичната радарна система.
Мина по моста и подкара на север по сенчестия път към жилищния квартал и курорта, сгушени на малкия остров до крайбрежието на Флорида.
Едит и Изидор Акслър живееха в двуетажна къща с изглед към Мексиканския залив.
Южното крило на къщата беше ремонтирано. Там имаше сложна акустична лаборатория, една от трите на крайбрежието, свързана със СПАН, системата за подводно акустично наблюдение на военноморския флот на Съединените щати. Мрежата от подводни микрофони на стойност шестнайсет милиарда долара, изградена от федералното правителство по време на студената война за шпиониране на вражески подводници, представляваше глобална система, свързана със станциите на военноморския флот на брега с подводни кабели с дължина петдесет хиляди километра.
Когато в началото на деветдесетте години на XX век необходимостта от СПАН бе започнала да намалява, учените, университетите и частните бизнесмени бяха подали петиция до военноморския флот и получиха достъп до акустичната мрежа. За океанографите СПАН стана нещо като телескопа „Хъбъл“, но за дълбоководни изследвания. Сега учените можеха да слушат свръхнискочестотните вибрации, издавани от трошенето на ледените блокове, трусовете на морското дъно и изригването на подводни вулкани — звуци, недостъпни за човешкия слух.
За хидробиолозите като Изидор Акслър СПАН осигуряваше нов начин за изучаване на най-интелигентните форми на живот, обитаващи океана — китовете. С помощта на фондация „Риби и диви животни“ домът на семейство Акслър се бе превърнал в станция на СПАН, специализирана в изследването на китовете в Мексиканския залив. Като използваха СПАН, семейство Акслър записваха и анализираха звуците, издавани от китовете, разпознаваха различните видове, брояха популациите и дори проследяваха единични обекти в Северното полукълбо.
Доминик зави наляво в задънената уличка и после надясно в алеята за коли пред къщата.
Посрещна я Едит Акслър — умна и проницателна жена с прошарени коси на седемдесет и няколко години, с кафяви очи, излъчващи мъдростта на учител и сърдечна усмивка, изпълнена с майчинска обич.
— Здравей, кукличке. Как пътува?
— Чудесно — отговори Доминик и я прегърна.
— Нещо не е наред, нали? — попита Едит, като забеляза сълзите в очите й. — Какво има?
— Нищо. Радвам се, че съм вкъщи.
— Не ме баламосвай. Сигурно е онзи твой пациент, нали? Как му беше името? Мик?
Доминик кимна.
— Бившият ми пациент.
— Ела да поговорим, преди да е дошъл Из.
Едит я хвана за ръката и я поведе към канала с достъп до Залива, който се намираше в южната част на имението. До вълнолома бяха закотвени две яхти. По-малката, десетметрова, бе на семейство Акслър.
Седнаха на дървената пейка над водата.
Доминик се вторачи в сиво-белия пеликан, кацнал на една от дървените подпори.
— Когато бях малка и се цупех, ти винаги седеше тук с мен.
— Да, това винаги е било любимото ми място.
— И все казваше: „Не може нещата да са толкова зле, щом още мога да се наслаждавам на такава красива гледка“. — Доминик посочи другата яхта и попита: — На кого е?
— На Клуба на търсачи на съкровища в Санибел. Нали си спомняш Рекс и Дори Симпсън? Из им даде мястото на кея под наем. Под брезента има двуместна миниподводница. Ако искаш, утре Из може да те заведе на разходка.
— С миниподводницата? Ще е интересно.
Едит стисна ръката на осиновената си дъщеря.
— Разкажи ми за Мик. Защо си разстроена?
Доминик избърса сълзите си.
— Откакто ми го отне като пациент, проклетият Фолета го тъпче с торазин. Господи, Едит, това е толкова жестоко! Сърцето ми се къса, като го гледам. Мик непрекъснато е упоен и седи завързан за инвалидна количка. Направо не прилича на човек. Фолета го извежда на двора всеки следобед и го оставя да седи там, сякаш е труп.