Приключението на коледния пудинг

— Онези, които са го допускали, са правили голяма грешка — отвърна с равен глас Поаро.

— Така ли? Е, след като Нанси ви е докарала тук… влязла й е някаква муха за секретаря. Пълна глупост. Трефусис е безобиден като мляко. Струва ми се, че и пие само мляко. Този приятел е въздържател. Май ще си загубите времето, а?

— Времето не е загубено, когато човек има възможността да наблюдава човешката природа — рече спокойно Поаро.

— Човешката природа ли? — Виктор Астуел се втренчи в него, сетне се стовари на един стол. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Да, можете да ми разкажете за какво сте се скарали с брат си онази вечер.

Виктор Астуел поклати глава и остро каза:

— Няма нищо общо със случая.

— Човек никога не може да бъде сигурен — отбеляза детективът.

— Няма нищо общо с Чарлс Левърсън.

— Лейди Астуел смята, че Чарлс няма нищо общо с убийството.

— О, Нанси!

— Парсънс смята, че е господин Чарлс Левърсън, но не го е видял. Спомнете си, че никой не го е видял.

— Много е просто. Рубън беше ядосан доста на младия Чарлс, бих казал не без основание. После се опита да се разправя и с мен. Казах му няколко семейни истини и това така го ядоса, че реших да застана зад гърба на момчето. Смятах да се срещна с него онази вечер и да му обясня как стоят нещата. Когато се прибрах в стаята си, не си легнах веднага, а седнах да изпуша една цигара, като оставих вратата открехната. Стаята ми е на втория етаж, мосю Поаро, до тази на Чарлс.

— Моля да ме извините, че ви прекъсвам, но стаята на господин Трефусис е на същия етаж, нали?

— Да, след моята — кимна Астуел.

— До стълбите ли?

— Не, от другата страна.

На лицето на Поаро се изписа странна усмивка, но другият не забеляза и продължи:

— Както ви казах, чаках Чарлс. Чух затръшването на входната врата около дванайсет без пет, но близо десет минути Чарлс не се появи. Когато го видях да се качва по стълбите, разбрах, че няма смисъл да го закачам тази вечер. — Той многозначително вдигна рамене.

— Разбирам — промърмори Поаро.

— Бедният глупак, не можеше да върви по права линия. Беше много блед. Тогава си го обясних със състоянието му. Разбира се, сега осъзнавам, че току-що е бил извършил убийство.

— Нищо ли не чухте от високата стая? — попита го бързо Поаро.

— Не, но не забравяйте, че стаята ми е в другия край на къщата. Стените са дебели и дори някой да стреля в онази стая, едва ли бих чул.

Детективът кимна.

— Попитах го дали има нужда да му помогна да си легне — продължи Астуел. — Но той каза, че ще се оправи, влезе в стаята си и затръшна вратата. Аз се съблякох и си легнах.

Поаро замислено се бе загледал в килима. Най-сетне се обади:

— Надявам се разбирате, господин Астуел, че вашите показания са много важни?

— Да, но… какво имате предвид?

— Твърдението ви, че от затръшването на външната врата до появата на Левърсън горе са минали десет минути. Защото според него, както научих, той се е прибрал веднага в стаята си и си е легнал. Има и още нещо. Признавам, че обвинението на лейди Астуел към секретаря звучи нелепо, но до момента нищо не доказва, че е невъзможно. Вашите показания обаче му създават алиби.