Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
Но тогава ще бъде толкова примирен със смъртта, че може би ще умре от примирение.
(1947)
Габриел Гарсия Маркес
Диалог пред огледалото
След като часове наред спа като светец, забравил грижите и тревогите на неотдавнашното разсъмване, човекът се събуди, когато слънцето вече беше високо и шумът на града нахлуваше властно в полуотворената стая. Бяха го владели вероятно — защото такова беше състоянието на духа му — тягостните и тревожни мисли за смъртта, за недвусмисления страх от нея; представял си беше навярно буцата пръст — сама по себе си глина, — заседнала под езика на брат му. Но ликуващото слънце, заляло градината, отклони вниманието му към друг живот — по-обикновен, по-земен и може би по-малко истински от неговия ужасен вътрешен свят. Започна съществуванието си на обикновен човек, на впрегнато в ежедневието животно и това го накара да си спомни — без да разчита на своята нервна система, на раздрънкания си черен дроб, — че за него е безвъзвратно невъзможно да спи като буржоа. Помисли си — и в това положително имаше известна доза буржоазна прецизност — за бъркотията от цифри, за финансовите главоблъсканици, които го чакаха в службата.
Осем и дванадесет. „Непременно ще закъснея.“ Прокара пръсти по бузата си. Антените на осезанието му възприеха грубата кожа с наболи косми като четина. После със свита в шепа длан опипа разсеяното си лице — опипа го грижливо, с ясното спокойствие на хирург, който знае къде е ядрото на тумора — и от меката повърхност на дланта му заблика навътре една неоспорима истина, която понякога бе разсейвала неговата потиснатост. Там, под мекото на пръстите му, а отдолу под мекото кост до кост неотменимата му анатомическа цялост бе притулила стройно единство от системи, мъничка вселена от тъкани, от по-малки светове, които го крепяха и издигаха обвивката му от плът към не толкова дълговечни висини, колкото естественото и дадено веднъж завинаги положение на костите му.
Да. С глава, заровена в меката възглавница, с отпуснато тяло, отдадено с всичките си части на покой, животът имаше водоравен вкус и това положение повече отговаряше на собствените му начала. Той знаеше, с едно нищо и никакво усилие — само да затвори клепачи — тази дълга, тази уморителна задача, която го чакаше, щеше да започне да се разрешава опростено, без компромиси с времето и пространството: без да става нужда неговото тяло — това чудо от химически процеси — да понесе и най-леката загуба, докато я изпълнява. Напротив, със затворени клепачи той щеше да спести всичките си жизнени сили и нямаше да си нанесе никакви органически щети. Потопено във водата на сънищата, тялото му щеше да се движи, да живее, да се развива, да приема други форми на съществувание, в които неговият действителен свят щеше да има за свои вътрешни нужди същата — ако не и по-голяма — наситеност с душевни вълнения, предостатъчни, за да чувствува, че живее, без да се накърнява физическата му цялост. Тогава съвместното съществуване с живи твари и с вещи щеше да е много по-лесно, макар че все пак поведението му щеше да е също като в живота наяве. Задачата да се избръсне, да вземе автобуса, да направи сметките на работа щеше да е проста и достъпна в съня му и щеше да му достави в края на краищата същото вътрешно удовлетворение.
Да. По-добре щеше да е да я изпълни по такъв изкуствен начин, както и беше започнал вече — запътил се беше през окъпаната, потъналата в слънце стая към огледалото. И щеше да продължи нататък, ако в този миг някаква тежка, груба и нелепа машина не бе разплискала топлата субстанция на неговия начеващ сън. Сега, след като се върна в общоприетия свят, проблемът безспорно придобиваше по-голяма сериозност. Въпреки това любопитната теория, внушена му току-що от неговата вялост, го бе подтикнала към разбирателство и от дълбините на своята човешка същност той усети, че устата му се разтяга в гримаса, която трябваше да представлява неволна усмивка. „Каква досада! (Вътре в себе си той продължаваше да се усмихва.) Трябва да се бръсна, когато след двайсет минути съм длъжен да бъда над счетоводните книги. Изкъпване — осем минути, ако е набързо — пет; закуска — седем минути. Стар, неприятен вкус на салам от магазина на Мабел: подправки, болтове, аптекарски стоки, ликьори — като кутията на… откъде да знам на кого, забравих думата. (Омнибусът във вторник се поврежда и закъснява със седем минути.) Пендора. Не, Пелдора. И така не е. Общо половин час. Няма време. Забравих думата… онази кутия, дето има всичко в нея. Започва с «П».“