Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Стигнали бяха до Хай стрийт, гдето се намираше затворът, когато един глас извика:
— Майчице, майчице!
Малката Дорит се спря и се обърна. В това време едно странно възбудено същество изскочи пред тях (като продължаваше да вика „майчице, майчице!“), спъна се, падна и изпусна в калта кошница с картофи.
— О, Меги — каза малката Дорит, — колко си несръчна!
Меги не се обиди, а се изправи веднага и започна да събира картофите, подпомогната от Дорит и Артър Кленъм. Меги събра съвсем малко картофи и твърде много кал; но всички бяха все пак прибрани в кошницата. След това Меги зацапа още повече изкаляното си лице, като се опита да го изтрие с шала си, и застанала пред Кленъм като образец на чистота, му даде възможност да я разгледа.
Беше към двадесет и осем годишна, с едри кости и черти, големи нозе и ръце, големи очи и никаква коса. Големите очи бяха прозрачни, почти безцветни; изглеждаха нечувствителни към светлината и почти неестествено неподвижни. Лицето й имаше напрегнатото изражение на слепец; но тя не беше сляпа, защото доста добре си служеше с едното око. Лицето й не беше прекалено грозно, при все че от пълната грозота го спасяваше само усмивката — добродушна, приятна усмивка, жалка в своята неизменност. Голямо бяло боне с няколко реда вечно треперещи воланчета покриваше плешивостта на Меги и пречеше на вехтата черна качулка да се задържи на главата, така че тя висеше на гърба й като циганско дете. Само комисия от вехтошари би могла да определи от какво е направена бедната й рокля; общо взето, тя приличаше на морски водорасли, размесени тук-там с някой грамаден чаен лист. Особено шалът напомняше дълго киснат чаен лист.
Артър Кленъм погледна Дорит с изражението на човек, който иска да каже: „Мога ли да запитам коя е?“ Дорит — която Меги продължаваше да нарича „майчице“, милвайки в същото време ръката й — отговори (бяха в някакъв вход, гдето се бяха търкулнали повечето картофи):
— Това е Меги, сър.
— Меги, сър — повтори представената личност. — Майчице!
— Тя е внучка… — започна Дорит.
— Внучка — отекна Меги.
— На моята отдавна вече умряла стара бавачка. На колко си години, Меги?
— На десет, майчице — каза Меги.
— Не можете да си представите колко е добра тя, сър — каза безкрайно нежно Дорит.
— Е добра тя — повтори Меги, прехвърляйки съвсем изразително местоимението от себе си към своята майчица.
— И колко умна — продължи Дорит. — Може да пазарува като всеки от нас. — Меги се засмя. — Можете да имате доверие в нея, като в английската банка. — Меги се засмя. — И сама си изкарва прехраната. Съвършено сама, сър! — повтори тихо, но тържествено Дорит. — Уверявам ви!
— А каква е историята й? — запита Кленъм.
— Представи си, Меги! — каза Дорит, като взе големите й ръце и ги плесна лекичко една в друга. — Един господин, дошъл от далечни земи, иска да научи историята ти!
— Моята история ли? — извика Меги. — Майчице!
— Така е свикнала да ме нарича — забеляза някак смутено Дорит; — много е привързана към мене. Баба й не беше към нея така добра, както би трябвало да бъде. Нали, Меги?
Меги поклати отрицателно глава, сви в шепа лявата си ръка, престори се, че пие от нея, и каза:
— Джин!
След това започна да удря въображаемо дете и добави:
— С метлата и ръжена.
— Когато беше десетгодишна — започна Дорит, като я наблюдаваше, докато говореше, — Меги преболедува от тежка треска, сър, и оттогава вече не порасна.
— Десетгодишна — кимна утвърдително Меги. — А каква чудесна болница! Колко тихо! Колко хубаво беше там! Като на небето.
— Дотогава, сър, тя не знаеше какво е спокойствие — обърна се за миг Дорит към Артър, като заговори тихо — и постоянно се връща към тоя спомен.
— Какви легла имаше! — извика Меги. — И лимонади! И портокали! Каква чудесна супа и вино! Какви пиленца! На такова чудесно място човек да отиде и да си остане!
— Затова Меги остана там колкото можеше по-дълго — каза Дорит с все същия тон, като че разказваше приказка, подходяща за слуха на Меги. — И накрай, когато не можеше вече да остава там, си излезе. И си остана все на десет години, колкото и да живееше…