Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Познавате ли мис Дорит? — запита новият обитател на затвора.
Човекът познаваше две мис Дорит; една, родена в затвора… Тъкмо нея!… Тъкмо нея ли?… Отдавна я познавал. Колкото до другата мис Дорит, живеел в една сграда с нея и чичо й.
Това промени полуоформеното намерение на Кленъм да почака в кафенето, докато човекът му съобщи, че мис Дорит е излязла на улицата. Той му поръча да й предаде, че снощният гост на баща й я моли за един разговор в дома на чичо й; човекът му разказа подробно къде се намира къщата, която беше всъщност съвсем близо; Кленъм го отпрати, след като го възнагради с половин крона, ободри се набързо с чаша кафе и хукна към жилището на кларинетиста.
В сградата имаше толкова много наематели, че звънците на вратата бяха толкова, колкото са клавишите на катедрален орган. Като не знаеше кой звънец е на кларинетиста, Артър се замисли какво да прави, когато от прозореца на гостната изхвръкна топка с перца и кацна на шапката му. На прозореца забеляза завеса с надпис Академия на мистър Крипълс; а на друг ред — Вечерни занятия; зад завесата се виждаше бледо момченце в ръка с филийка, намазана с масло, и с ракета за игра на топка. Тъй като прозорецът не беше висок, Кленъм хвърли топката обратно и попита за чичото.
— Дорит ли? — повтори бледото момченце (всъщност малкият мастър Крипълс). — Мистър Дорит? Третият звънец, звъни се един път.
Учениците на мистър Крипълс използуваха, както изглежда, входната врата за бележник, толкова много я бяха надраскали с молив. Гъстите надписи: „Старият Дорит“ и „Мръсният Дик“, свързани заедно, показваха личното отношение на учениците на мистър Крипълс. Кленъм имаше достатъчно време за тези наблюдения, докато вратата му бе отворена от самия беден старец.
— А-а! — каза той, като си припомни постепенно Артър. — Заключиха ли ви снощи?
— Да, мистър Дорит. Надявам се да видя тук след малко вашата племенница.
— Аха! — отговори замислено чичото. — Не при брата ми. Добре. Ще пожелаете ли да се качите, за да я почакате?
— Благодаря ви.
Старецът се обърна бавно, както обмисляше всичко, което чуваше или казваше, и тръгна пръв по тясното стълбище. Къщата беше много тясна, с неприятна миризма. Малките прозорчета по стълбището гледаха към задните прозорци на други, също така нездравословни къщи, с издадени пръти и въжета, по които съхнеше грозно бельо, сякаш обитателите им бяха ходили на риболов и бяха уловили само жалки, за нищо негодни парцали. В бедна мансардна стая с разтуряно легло, така наскоро и набързо разтуряно, че завивките сякаш кипяха и повдигаха капака, на разкривена маса беше изоставена недовършена закуска от кафе и препечен хляб за двама.
В стаята нямаше никого. След кратко размишление старецът промърмори, че Фани е избягала, и отиде в съседната стая да я върне. Забелязал, че тя натиска вратата отвътре, а когато чичото се опита да я отвори, се чу рязкото: „Недей, глупако!“ и се мярнаха чорапи и фланела, гостът съобрази, че девойката не е облечена. Без да съобрази каквото и да е, чичото се върна, седна на стола си и започна да грее ръце на огъня. Не защото беше студено, нито впрочем защото му минаваше през ум студено ли е, или не.
— Какво мислите за брата ми, сър? — запита той, съобрази постепенно какво прави, престана да си грее ръцете и свали от камината кутията с кларинета си.
— Много ми беше приятно — отговори смутено Артър, защото мислеше за брата, който беше пред него — да го видя така здрав и бодър.
— А! — промълви старият. — Да, да, да, да, да.
Артър се чудеше защо ли му е дотрябвала кутията с кларинета. Всъщност тя съвсем не му и трябваше. След някое време мистър Дорит забеляза, че не е взел пакетчето с енфие (което беше също до камината), върна кутията на мястото й, взе пакетчето и се ободри с едно смръкване. Смръкна полека, слабо, неумело, както вършеше всичко, но в уморените нерви в крайчеца на устните и очите трепна все пак лека наслада.
— А за Еми, мистър Кленъм, какво мислите?
— Тя ми прави дълбоко впечатление, мистър Дорит, колкото пъти я видя и мисля за нея.
— Брат ми би пропаднал напълно без Еми — отвърна чичото. — Всички бихме пропаднали без Еми. Много добра девойка е тя. Човек на дълга.
На Артър се стори, че и тези похвали бяха казани по навик, както ония, които чу снощи от бащата. Не можеше да се каже, че те скъпят похвалите си или са нечувствителни към това, което тя прави за тях; но бяха свикнали с нея, както и с целия си останал живот. Струваше му се, че макар да можеха всеки ден да я сравняват с други хора и със себе си, те смятаха, че тя е тъкмо там, гдето й се полага да бъде, и отношението й към тях й е така присъщо, както името или възрастта й. Струваше му се, че за тях тя не се е отделила от затворническата обстановка, а принадлежи към нея; че е само това, на което те имат право да разчитат, и нищо повече.