Вината в нашите звезди

Но той не отговори. Мама изглеждаше напълно равнодушна, но аз си представях всевъзможни сценарии за проваляне на пътуването до Амстердам (арест, злополука, нервен срив) и усещах едно неприятно чувство в гърдите, нямащо нищо общо с рака, докато минутите се нижеха една подир друга.

И в мига, в който жената зад гишето за билети обяви, че започват да качват на борда хората, които може да се нуждаят от повече време за настаняване, и всички погледи се обърнаха към мен, изведнъж забелязах Огъстъс, който накуцваше забързано към нас с книжна кесия от Макдоналдс в едната ръка и преметнал раницата си през рамо.

— Къде беше? — попитах го.

— Имаше опашка, съжалявам — отвърна той и ми подаде ръка. След като се хванах за него, двамата тръгнахме заедно към изхода.

Усещах, че всички ни зяпат. Сигурно се питаха какво ли има и дали не е смъртоносно и се чудеха на куража на мама. Понякога това беше най-гадната последица от рака: физическото доказателство за болестта, което те разграничава от всички останали. Бяхме неприемливо различни и това никога не беше проличавало по-ясно от момента, в които тримата прекосявахме празната пътека, докато стюардесата кимаше съчувствено към нас и ни насочваше към местата ни в задната част на самолета. Седнах по средата на нашия триместен ред, Огъстъс се настани до прозореца, а мама зае мястото до пътеката. Чувствах се леко притеснена от мама и затова се обърнах към Огъстъс. Намирахме се точно зад крилото на самолета. Той разгъна кесията и извади бургера.

— Според мен проблемът с яйцата — подхвана той — е превръщането им в атрибут на закуската, в което има нещо елкрилно, не мислиш ли? Например бекон и сирене чедар можеш да си сложиш във всичко и по всяко време, от тако до сандвичи за закуска и грил, но бърканите яйца — те са наистина важни.

— Глупости — отвърнах аз. Самолетът бе започнал да се изпълва с хора. Тъй като не исках да гледам към тях, извърнах очи встрани, а встрани означаваше към Огъстъс.

— Искам само да кажа, че бърканите яйца може наистина да са догматизирани, но в същото време те са много специални. Имат отредено място и време, също като църквата.

— Ужасно много грешиш — отвърнах аз. — Започваш да се поддаваш на сантименталностите, избродирани върху декоративните възглавнички на родителите ти. Твърдиш) че крехкото и рядкото е прекрасно само защото е крехко и рядко. Но много добре знаеш, че това е лъжа.

— Човек не може лесно да те утеши — отвърна Огъстъс.

— Лесната утеха не е никаква утеха — възразих аз. — Преди малко ти също приличаше на крехко и деликатно цвете. Помниш ли?

В първия момент той не отговори.

— Определено знаеш как да ми затвориш устата, Хейзъл Грейс.

— Чувствам това за своя привилегия и отговорност — отвърнах аз.