Вината в нашите звезди
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт-България
- ISBN: 978-954-270-826-1
- Переводчик: Анна Стоева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вината в нашите звезди». Краткое содержание книги:
Мъдър, дързък и суров, „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн е труден за преглъщане роман за смешното и трагичното в това да си влюбен и… на крачка от смъртта.
Преди да извърна очи от него, той каза:
— Слушай, извинявай, че избягах от зоната за чакащи пътници. Всъщност опашката в „Макдоналдс“ не беше чак толкова дълга; просто… просто не исках да седя там, заобиколен от всички онези хора, които ни зяпаха втренчено.
— Те зяпаха най-вече мен — отвърнах аз. На Гас не му личеше от пръв поглед, че някога е бил болен, докато аз носех болестта си, изложена на показ, което беше основната причина да се превърна в такъв домошар. — Огъстъс Уотърс, човек със завидна харизма, се срамува да седи до момиче с кислородна бутилка.
— Не се срамувам — отвърна той. — Просто понякога ми идва до гуша. Но точно днес нямам никакво желание това да се случва. — После той бръкна в джоба си и извади отвътре пакета цигари.
След около девет секунди към нас се завтече една стюардеса и каза:
— Сър, в този самолет не се пуши. Нито в който и да е друг.
— Не пуша — отвърна той, а цигарата подскачаше в устата му, докато говореше.
— Но…
— Това е метафора — обясних аз. — Поставяш нещо смъртоносно между зъбите си, но не му даваш властта да те убие.
Смущението на стюардесата продължи само миг:
— Е, на днешния полет тази метафора е забранена — отвърна тя. Гас кимна и прибра цигарата в пакета.
Насочихме се бавно към пистата и пилотът каза: „Уважаеми пътници, пригответе се за излитане“, след което двата огромни реактивни двигателя забучаха и ние започнахме да набираме скорост.
— Чувството да се возиш в една кола с теб е абсолютно същото — казах аз, при което той се усмихна, като не спираше да стиска зъби. — Добре ли си?
Докато продължавахме да се засилваме, изведнъж ръката на Гас сграбчи страничната облегалка, а очите му се разшириха и тогава аз поставих ръка върху неговата:
— Добре ли си? — Вместо да отговори, той само ме гледаше втренчено с широко отворени очи. — Страх ли те е да летиш?
— Ще ти отговоря след минута — отвърна той. Носът на самолета се вдигна нагоре и ние се отделихме от земята. Докато Гас се взираше през прозореца и наблюдаваше смаляващата се отдолу планета, усетих как ръката му, свита под моята, се отпуска. Той ме погледна, след което извърна очи към прозореца. — Ние летим — обяви той.
— Досега никога ли не си летял със самолет? — попитах го.
Той поклати глава.
— Виж! — почти изкрещя той, като сочеше към прозореца.
— Да — отвърнах аз. — Да, виждам. Изглежда, се намираме в самолет.
— Нищо не е изглеждало така през цялата история на човечеството — отвърна той. Ентусиазмът му беше възхитителен. Не можах да се сдържа и го целунах по бузата.
— Нали не си забравила, че съм тук? — подхвърли мама. — Седя точно до теб. Майка ти. Която те държеше за ръката, докато правеше първите си стъпки.
— Беше приятелска целувка — отбелязах, след което се обърнах и целунах и нея по бузата.
— Аз нямах такова чувство — измърмори Гас достатъчно високо, та да мога да го чуя. Когато от склонния на грандиозни метафорични жестове Огъстъс се пръкна един учуден, развълнуван и невинен Гас, буквално не се сдържах.
След кратък полет до Детройт слязохме от самолета и малкият електромобил, който ни посрещна, ни закара до изхода за Амстердам. В този самолет на гърба на всяка седалка имаше телевизор и щом се издигнахме над облаците, двамата с Огъстъс настроихме телевизорите си така, че да гледаме едновременно една и съща романтична комедия, всеки на своя екран. Но въпреки че натиснахме бутона „Play“ в съвършен синхрон, неговият филм тръгна няколко секунди по-рано, така че на всеки забавен момент той вече се смееше, преди още да съм чула каква е шегата.
Според плановете на мама трябваше да поспим през последните няколко часа от полета, така че щом се приземим в осем часа сутринта, да тръгнем на разходка из града, готови да извлечем максимална полза от пътуването. Затова щом филмът свърши, тримата взехме приспивателни. Мама се отнесе за броени секунди, но ние с Огъстъс останахме будни, за да погледаме през прозореца. Денят беше ясен и въпреки че не виждахме самото залязващо слънце, можехме да съзерцаваме неговите отблясъци върху небето.
— Боже, каква красота! — казах по-скоро на себе си.
— „Изгряващото слънце грееше твърде ярко в гаснещите й очи“ — отвърна той с цитат от „Всевластна скръб“.
— Но сега не е изгрев-слънце — казах аз.